Тайният кръстоносен поход
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–190–0
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Тайният кръстоносен поход». Краткое содержание книги:
Бащата на Марко Поло — Николо, най-накрая разкрива тайната, която е пазил цял живот — историята на Алтаир, един от най-впечатляващите членове на Братството на асасините.
Той винаги се е подчинявал на правилата на Братството. Но в един ден нарушава трите най-важни сред тях и статутът му на Върховен учител е отнет. За да го заслужи отново, Алтаир се отправя на непосилна мисия. Тя го отвежда в Светите земи и го изправя срещу деветима свирепи врагове. Най-коварният от тях е Робер дьо Сабле — водачът на тамплиерите. Докато опитва да докаже всеотдайността си, Алтаир разбира истинската същност на Ордена на асасините.
В „Тайният кръстоносен поход“ историята на Алтаир е разказана за пръв път. История, белязана от дългата борба срещу заговора на тамплиерите, трагедията на едно семейство и жестокото предателство на стар приятел.
Разказ за едно пътуване, което ще промени хода на историята…
— Господ няма нищо общо. Просто бях по-добрият боец.
— Ти може и да не вярваш в него, но той изглежда вярва в теб. Преди да си тръгнеш, имам един въпрос.
— Питай тогава. — Неочаквано се почувства смъртно уморен. Копнееше да легне под сянката на някоя палма и да заспи, да изчезне. Дори да умре.
— Защо? Защо измина толкова път и рискува живота си хиляди пъти, за да убиеш един-единствен човек?
— Той заплашваше братята ми и всичко, което представляваме.
— Значи става въпрос за отмъщение, така ли?
Алтаир погледна тялото на Дьо Сабле и осъзна, че не е и помислил за отмъщение, преди да го убие. Беше сторил всичко заради Ордена. Изказа мислите си на глас:
— Не, това не беше отмъщение, ами справедливост. Трябва да възцари мир.
— Заради това ли се биеш? — изви вежди Ричард. — За мир ли? Нима не виждаш противоречието?
Той замахна с ръка към битката, която продължаваше в ниското, към убитите на сечището и най-сетне към все още топлото тяло на Робер дьо Сабле.
— Някои не могат да бъдат убедени в това.
— Като лудия Саладин ли? — въздъхна Ричард.
Алтаир го погледна. Пред него стоеше справедлив и честен крал.
— Според мен той иска да види края на тази война не по-малко от теб.
— И аз така чух, но действията му говорят за друго.
— Дори той да не го признава, това искат хората — уточни Алтаир. — Както сарацините, така и кръстоносците.
— Хората не знаят какво искат. Затова се обръщат към мъже като нас.
— Значи зависи от мъже като вас да постъпите правилно.
Ричард изсумтя:
— Глупости. Идваме на този свят с ритници и писъци, гневни, несигурни. Просто сме такива. Не бихме могли да бъдем други.
— Не. Ние сме такива, каквито изберем.
Ричард се усмихна мрачно.
— Твоят вид… Вечно си играете с думите.
— Говоря истината — рече Алтаир. — Тук няма никакъв трик.
— Скоро ще разберем. Чувам обаче, че човек невинаги получава онова, което желае. Дори сега, докато езичникът Саладин громи хората ми, аз трябва да се погрижа за тях. Може би, след като видя колко е уязвим, ще премисли. Точно така. След време онова, към което се стремиш, може и да се окаже възможно.
— Ти си също толкова несигурен като него — отвърна Алтаир. — Не забравяй това. Хората, които беше оставил да управляват от твое име, нямаха намерение да ти служат по-дълго, отколкото се налагаше.
— Да, да, това ми беше добре известно.
— Тогава ще си вървя — рече Алтаир. — Налага се да проведа разговор с учителя си. Излиза, че и той не е безгрешен.
Ричард кимна.
— Той е просто човек. Както всички нас. Включително и ти.
— Дано намериш мир и покой — пожела асасинът и си тръгна, а мислите му полетяха към Масиаф. Красотата на дома му беше помрачена от онова, което научи за Ал Муалим. Трябваше незабавно да се отправи натам. Трябваше да оправи нещата.
32
Масиаф се оказа променен след заминаването му: пролича от мига, в който влезе в конюшнята. Конете риеха с копита, цвилеха, но нямаше нито едно конярче, което да се погрижи за тях или за коня на Алтаир. Той изтича през отворената порта във вътрешния двор и веднага забеляза тишината — не се чуваше никакъв звук — и необикновената атмосфера. Слънцето се опитваше да пробие и забулваше селото в сивкава, мрачна мъгла. Не се чуваха песните на птици. От чешмата вече не бликаше вода, не се чуваше гълчавата на ежедневието. Сергиите бяха изкарани, но наоколо не се мяркаха селяни, нямаше го оживеният пазарлък за стоки. Не се чуваха и звуците, които обикновено издаваха животните. Наоколо витаеше зловеща… тишина.
Заизкачва се по хълма към цитаделата и не срещна никого. Както винаги, той се запита дали Ал Муалим е в кулата, дали го наблюдава от обичайното си място. Дали го вижда? Ненадейно погледът му бе привлечен от самотна фигура, отправила се към него. Беше селянин.
— Какво става тук? — попита Алтаир. — Къде са хората?
— Отидоха при Учителя — отвърна човекът. Говореше напевно, сякаш повтаряше мантра. Очите му изглеждаха стъклени, от крайчеца на устата му се точеше слюнка. Алтаир бе виждал този поглед и преди. Беше го виждал у нещастниците, които се кланяха на Дьо Наплуз. Онези бяха луди или поне така мислеше тогава. И техните погледи бяха празни, стъклени.