Тайният кръстоносен поход

След това, някъде от високо, чу да го викат по име. Малик беше застанал пред портата на крепостта. С него бяха Джабал от Акра и още двама асасини, които не познаваше. Заоглежда ги внимателно. И те ли бяха с промити мозъци? Да не би да бяха упоени? Какви ги вършеше Ал Муалим?

Не. Малик махаше с единствената си ръка и макар Алтаир да не вярваше, че ще дойде ден, когато да се зарадва да види Малик, ето че сега остана доволен.

— Алтаир. Насам.

— Избра много подходящ момент да се появиш — ухили се Алтаир.

— Май е точно така.

— Пази се добре, приятелю — предупреди го Алтаир. — Ал Муалим ни е предал. — Беше готов братята му да посрещнат тези думи с недоверие, да се сблъска с гнева на Малик, който имаше пълно доверие на Ал Муалим и се кълнеше в него, защото защитаваше всяка негова стъпка и решение. Малик обаче кимна тъжно.

— Предал е и съюзниците си тамплиери — добави.

— Ти откъде знаеш?

— След като разговаряхме, се върнах при руините под Соломоновия храм. Оказа се, че Робер е записвал всичко в дневник. Страниците бяха пълни с какви ли не разкрития. Онова, което прочетох, разби сърцето ми… Но също така ми отвори очите. Прав си, Алтаир. Учителят ни е използвал през всичкото време. Задачата ни не е била да спасим Светите земи, а да му ги поднесем на тепсия. Трябва да намерим начин да го спрем.

— Внимавай, Малик — предупреди Алтаир. — Ако му позволим, ще направи и с нас онова, което е направил с останалите. Трябва да се пазим от него.

— Ти какво предлагаш? Ръката ми с камата е все още силна, а хората ми няма да ме предадат. Би било грешка, ако не ги използваме.

— Тогава разсей тези роби. Нападни крепостта отзад. Ако успееш да отвлечеш вниманието им от мен, ще успея да се добера до Ал Муалим.

— Както кажеш.

— Хората, които се изправят срещу нас — те не владеят умовете си. Ако е възможно, не ги убивайте…

— Няма. Той потъпка кредото, но това не означава и ние да направим същото. Ще сторя всичко по силите си.

— Не те моля за нищо повече — отвърна Алтаир.

Малик понечи да тръгне.

— Безопасност и мир, приятелю — рече Алтаир.

Другият се усмихна тъжно.

— Присъствието ти ще освободи и двама ни.

Алтаир хукна по крепостната стена към главния двор и едва сега разбра защо на пазара нямаше селяни. Всички бяха тук, скупчени в двора. Сигурно бяха дошли от селото. Лутаха се безцелно и се държаха така, сякаш едва имаха сили да вдигнат глави. Той забеляза как мъж и жена се сблъскаха, жената падна и тупна тежко по гръб. Сякаш нито един от двамата не забеляза. Нямаше нито изненада, нито болка, нито извинение, не прозвучаха гневни думи. Мъжът се олюля, след това продължи нанякъде. Жената остана на мястото си, без да обръща внимание на другите селяни.

Алтаир внимателно се промуши сред тях към кулата, удивен от тишината. Чуваше се единствено тътренето на хорските крака и странен шепот.