Тайният кръстоносен поход
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–190–0
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Тайният кръстоносен поход». Краткое содержание книги:
Бащата на Марко Поло — Николо, най-накрая разкрива тайната, която е пазил цял живот — историята на Алтаир, един от най-впечатляващите членове на Братството на асасините.
Той винаги се е подчинявал на правилата на Братството. Но в един ден нарушава трите най-важни сред тях и статутът му на Върховен учител е отнет. За да го заслужи отново, Алтаир се отправя на непосилна мисия. Тя го отвежда в Светите земи и го изправя срещу деветима свирепи врагове. Най-коварният от тях е Робер дьо Сабле — водачът на тамплиерите. Докато опитва да докаже всеотдайността си, Алтаир разбира истинската същност на Ордена на асасините.
В „Тайният кръстоносен поход“ историята на Алтаир е разказана за пръв път. История, белязана от дългата борба срещу заговора на тамплиерите, трагедията на едно семейство и жестокото предателство на стар приятел.
Разказ за едно пътуване, което ще промени хода на историята…
31
Дьо Сабле ахна. Остана с отворена уста, вдигна ръце към меча, който го беше поразил, въпреки че Алтаир го изтегли. По туниката се очерта червено ручейче, рицарят се олюля, след това се отпусна на колене. Мечът му падна, ръцете му увиснаха.
Асасинът веднага погледна към мъжете, насъбрали се в кръг около тях. Почти очакваше да го нападнат, след като видяха как Великият магистър умира. Само че те не помръднаха. Крал Ричард беше застанал отстрани, извил брадичка, сякаш развоят на събитията бе успял само да поразпали любопитството му.
Алтаир се наведе над Дьо Сабле, прихвана го с една ръка и го положи на земята.
— Всичко свърши — рече той. — Замисълът ти — и ти самият си свършен — може да почива в мир.
В отговор Дьо Сабле се опита да се изсмее.
— Какво разбираш ти от замисли. — Ти си най-обикновена пионка. Той те предаде, момче. Също както предаде и мен.
— Говори смислено, тамплиер — изсъска Алтаир, — или замълчи завинаги. — Озърна се към мъжете застанали в кръг. Те не помръдваха от местата си.
— Изпратил те е да убиеш деветима, нали? — попита рицарят. — Това са деветимата, които охраняваха тайната на съкровището. Винаги деветима изпълняваха тази задача, отговорността се предаваше от поколения в тамплиерските семейства. Преди почти сто години бил създаден Орденът на рицарите тамплиери и Храмовият хълм станал тяхна база. Те се обединили, за да защитят пилигримите до най-светите земи и се заклели да изживеят живота си като воини монаси — поне така твърдели. Както знаели всички, освен най-наивните и лековерните, тамплиерите имали много повече наум, отколкото подозирали безпомощните пилигрими. Истината била, че те търсели съкровище и свещени реликви в Соломоновия храм. Винаги били девет, задачата им била да го открият и най-сетне те успели. Дьо Сабле, Тамир, Дьо Наплуз, Талал, Дьо Монферат, Махд Адин, Джубаир, Сибранд, Абу’л Нукод. Деветимата знаели тайната. Те били деветте жертви.
— И какво става? — попита предпазливо Алтаир. Беше дълбоко замислен.
— Не деветима открили съкровището, асасин — усмихна се умиращият. Силите му бавно се топяха. — Били десет.
— Десет ли? Не бива да остане нито един, който да знае тайната. Кажи ми името му.
— Но ти го познаваш твърде добре. Много се съмнявам, че ще отнемеш живота му със същата охота, с която отне моя.
— Кой е той? — настоя Алтаир, макар вече да знаеше. Едва сега разбра какво го беше тревожило през всичкото това време. Тази тайна обаче му беше убягнала.
— Учителят ти — отвърна Дьо Сабле. — Ал Муалим.
— Но той не е тамплиер. — Алтаир все още отказваше да повярва. Дълбоко в сърцето си знаеше, че е истина. Ал Муалим беше човекът, отгледал го и възпитал почти като свой син. Той го беше напътствал, обучавал. Той го беше предал.
— Никога ли не се запита откъде знае толкова много? — продължи да настоява Дьо Сабле, докато Алтаир усещаше как светът му се руши и изплъзва. — Той знаеше къде да ни намери, колко сме, какви са целите и стремежите ни.
— Той е Учител на асасините… — опита се да го оправдае Алтаир, тъй като все още не желаеше да повярва. И въпреки това… усещаше, че загадката е най-сетне разплетена. Истина беше. Едва не се изсмя. Знаеше само, че всичко е илюзия.
— Oui. Учител на лъжите — успя да изрече рицарят. — Ние с теб сме просто поредните пионки във великата му игра. А сега със смъртта ми оставаш единствено ти. Да не би да си въобразяваш, че ще те остави да живееш, след като знае какво си направил?
— Аз не се интересувам от съкровището — отвърна убедено Алтаир.
— Ти може и да не се интересуваш, но той се интересува. Единствената разлика между мен и учителя ти е, че той не иска да сподели това съкровище.
— Не…
— Каква ирония, а? Аз — най-големият ти враг — те предпазвам от смъртта. Сега обаче, след като отне живота ми, сложи край и на своя живот.
Алтаир си пое дълбоко въздух, докато се опитваше да осмисли онова, което се случваше. Обзеха го гняв, болка, самота.
След това протегна ръка и склопи очите на Дьо Сабле.
— Не успяваме винаги да открием онова, което търсим — рече той, изправи се и се подготви да посрещне смъртта, ако кръстоносците се нахвърлят върху него. Може би дори се надяваше да стане така.
— Добре се би, асасин — прозвуча вик и той се обърна към Ричард. Кръгът се разтвори, за да може кралят да мине. — Изглежда, господ ти се усмихна този ден.