Дни на кръв и звездна светлина

Болейрос му заповяда да се скрие.

При всяка операция винаги имаше по един от тях в тила, за да ги подсигури при неблагоприятен развой на събитията и да събере душите, ако останалите бъдат убити. Това, от него да зависи прераждането на приятелите му, беше най-висока чест, но и огромно мъчение.

"Късметлията Зири", горчиво си помисли той. Добре знаеше защо Болейрос избра точно него. Вече почти нямаше воин, който да е още в рожденото си тяло; командирът му даде шанс да го съхрани. Сякаш това беше важно за него. Много по-лошо бе да е единственият оцелял. Стана свидетел на касапницата и не можа нищо да направи. Дори онова момче от дашнагите влезе в битката – при това умело – не и Зири обаче, макар умът и тялото му да го теглеха към сражението.

Единственото неподчинение, което си позволи, бе да съсече серафима, преследващ момичето дама – красивата като картина кошута кентавър. Същото момиче, което освободи от робство при Маразелските хълмове; тя още носеше ножа, който ѝ даде тогава. Като си помислеше само, че бяха стигнали чак дотук и едва не бяха избити. Видя групата им, момичето дама и кеприните, да потъват в гънките на планината и това беше добре. Тази мисъл го крепеше, докато гледаше как измират приятелите му. Поне знаеше, че смъртта им не е била напразна.

Петимата взеха живота на петорно повече серафими, а и момчето дашнаг прибави немалко към това число. Видя как серафимите се дивят и ръкомахат над мъртвите тела – особено около Иксандер, когото трима от тях едва успяха да вдигнат. Нахвърляха труповете на купчина. После нечестивците отсякоха ръцете им, преди да подпалят кладата; отсякоха ги и ги събраха – защо, за трофеи ли? След това дадоха огън на цялото сечище и останаха да гледат как пламъците поглъщат осакатените останки. Сега Зири можеше да ги подуши от мястото си – примесен със сладкия аромат на изгорели треви, до него достигаше мирисът на горяща козина, рога и – най-страшното – на печено месо. Представи си как душите на другарите му се носят над сечището, опитвайки се да останат свързани с изгорелите тела колкото може по-дълго.

Повече не можеше да чака. Изгарянето ускоряваше разпадането на душите, а вече бяха минали часове. Съвсем скоро щеше да стане необратимо. Ако иска да спаси другарите си, трябваше да го направи сега.

Ангелите кръжаха над мястото от сутринта до късния следобед, но най-накрая си заминаха; вдигнаха се в небето с отблъскваща грациозност и отлетяха.

Тръгна решително надолу по склона, придържайки се към най-гъстите участъци на гората. Когато най-накрая стигна сечището, силуетите на враговете се бяха стопили на хоризонта. Огледа се. Огънят на серафимите бе адска стихия и от телата нямаше и следа. Надигна се вятър, който постепенно взе да разнася купчината пепел, пълнейки очите на Зири, но имаше и по-лошо: унищожаваше и последната тънка нишка, която задържаше душите тук. Зири запали четири конусовидни парчета тамян в кандилницата и я стисна здраво. Петима воини и един доброволец. Надяваше се да ги събере всичките – момчето също.