Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Какво пък, Лотар беше готов за това. Беше готов за още много от неволите, за които предупреждаваше абат… Господи, как му беше името? Абат Бельоф… и за още много други. Беше готов за това, че най-вероятно ще му се наложи да служи в някой стар хамбар, че по пътя към този хамбар ще минава покрая някоя прелестна барокова църквичка, превърната в туристически център с музей и сувенирно магазинче или, което беше още по-мъчително, покрай някой псевдоготически ли, класицистичен ли храм, „не представляващ архитектурно-историческа ценност“ и „по искане на местното население“ превърнат в джамия. Бяха го учили и той беше готов.
Но за онова, което прекъсна обучението му, не беше готов никой.
Правителствените войски обградиха „Флавини“ по време на меса, затова никой не ги и забеляза. Какво ли щеше да се промени, ако обитателите на Семинарията бяха видели нещо, преди войниците да са се пръснали из килиите, коридорите и залите?! Е, можеха да се барикадират, да прекарат няколко денонощия обсадени. И какъв смисъл, пресата нямаше да реагира. Е, щяха да се стекат вярващи, да направят лагер – с деца, с кръстове, с икони. Някой сигурно щеше да пострада. „Флавини“ беше ликвидирано с правителствена разпоредба, а за неговото закриване изпратиха войска, съставена две трети от мюсюлмани и една трета – от невярващи французи.
Последните зяпаха облечените в раса семинаристи и преподаватели, сякаш бяха някакви екзотични диваци, и откровено се забавляваха.
Когато преподавателите припряно събираха литургическата утвар, мъчейки се да предотвратят докосването на непосветени до нея, някой от дяконите изпрати Лотар да потърси празни кашони и канап. Спомнил си, че доста голям запас от такъв амбалаж трябва да има в склада на втория етаж, нали преди три дена той самият бе разопаковал доставените пакети с хартия за принтер, бележници, химикалки, Лотар хукна по стълбите. Вратите към Стаята на Синята брада бяха широко отворени. Вътре се разпореждаха двама младежи – французи, несъмнено французи. Единият, седнал на пода, отпиваше кола от потира – празната бутилка се въргаляше до него. Другият с любопитство въртеше в ръцете си табернакъла, свален от олтара.
Лотар, влизайки в залата, без още самият да знае с каква цел, едва сдържа смеха си. Значи, решили са, че поругават параклис. Интересно дали дяволите няма да ги пратят в най-горещия казан, предвид несъответствието между намерението и резултата?
„Ти пък защо се смееш? – изуми се войникът, като се изправяше неволно на крака. – Какво ти става, а, абате?“
„Аз още не съм абат – Лотар с удоволствие насочи юмрука си към слаборазвитата челюст на военнослужещия – Затова пък ти си идиот.“
Все пак колко кратка беше тази единствена година, прекарана във „Флавини“, по-точно – година и един месец, септември.
— Тук трябва да слезем и да обърнем стрелката. – Свещеникът престана да движи лоста.
Йожен-Оливие се ориентираше доста добре в подземията на метрото, но трябваше да признае, че и отец Лотар се оправяше не по-зле от него.
Пътят продължи в тъмнината.
Досега Йожен-Оливие никога не бе се чувствал толкова притеснен, толкова наплашен в безопасния и сигурен мрак на подземието. Може би, защото сега се занимаваше с нещо, което преди не беше правил никога в живота си – представяше си, че е мюсюлманин. Дори не от днешните, а от онези – шахидите*1, които бяха толкова много в началото на века, когато все още закрепваха своето господство над половината свят. Ето го, с банда други като него, нахлува с огнехвъргачка в детска градина, в разгара на някакъв весел празник, например Марди Грас*2, когато малчуганите възторжено си плескат личицата с пастели и акварелни бои, танцуват, хванати за ръчички, и ядат палачинки. И ето че тези дечица вече са заложници, вече може да бъде обявено, че за всеки ранен бунтовник ще убиват по три или по пет от тях, цифрата зависи от броя, който са успели да пленят. Да се поставят условия, за неизпълнението на които децата също ще бъдат убивани. Например да се отмени законът за хиджаба. (Както впрочем бяха постигнали своето тогава. След две или три взимания на заложници нашите баби и дядовци сами поискали от правителството да престане да излага на риск живота на децата им. А мюсюлманките да ходят на училище с каквото си искат…) Отначало се сипят заплахи, после, за да се всее страх, застрелват първото дете пред очите на останалите, които не смеят дори да плачат. А снимката с беззащитното трупче, в едър план, се изпраща по заложник, избран по някаква прищявка да остане жив. Но те знаят, че всяко сключено споразумение може да бъде обявено за недействително, когато всички заложници бъдат освободени или избити. Целта им е само една – да сплашат, да пречупят, затова, общо взето, са готови да умрат. Макар и натъпкани със стимуланти, но готови. И ето че изпръскан с невинна кръв, той се обажда вкъщи, някъде из Емирствата, сбогува се с майка си, казва й, че отива при Аллах. Тя го обсипва с всевъзможни благословии, уведомява го, между другото, че е поканила гости за „сватбата му с чернооките небесни деви“. Ето че най-накрая той пада сред телата на своите жертви. А после? Има ли нещо после?