Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Преди да мина към второто нещо за отбелязване тук (и обещавам да не ви досаждам още дълго с „Амитивилски ужас“), нека се запознаем с откъси от рецензията на един хорър филм от 1974 г., „Фаза 4“. „Фаза 4“ беше скромна продукция на Парамаунт с участието на Найджъл Давънпорт и Майкъл Мърфи. Историята се върти около мравките, които решават да превземат света, след като внезапно поумняват в резултат на една вълна силна слънчева радиация. Идеята вероятно е заимствана от краткия роман на Пол Андерсън „Мозъчна вълна“ в комбинация с филма от 1954 г. „Те!“. И „Те!“, и „Фаза 4“ споделят един и същ пустинен пейзаж, макар че „Те!“ се прехвърля в канавките на Лос Анджелис за голямата си кулминация. Трябва също да се добави, че ако и да споделят идентична обстановка, двата филма не биха могли да бъдат по-различни по тон и настроение. Рецензията на „Фаза 4“, която искам да цитирам, е написана от Пол Ройн и публикувана в „Замъкът на Франкенщайн“, брой 24.
Окуражително е, че Сол Бас, изобретателният художник, създал началната заставка на три от най-великите трилъри на Хичкок, сам се е заел да режисира трилъри. Първата му продукция, „Фаза 4“, е смесица от петдесетарска фантастика и оцеляване след екологична катастрофа, типично за седемдесетте. (…) Разказът невинаги се подчинява на логиката и последователността, но въпреки това „Фаза 4“ е неподправено напрегнат филм. Истинско удоволствие е да гледаме Давънпорт, чието хладно отчуждение се стопява малко по малко, докато мелодичният му британски акцент остава непокътнат. (…) Визията на Бас е тъкмо толкова изтънчена, колкото човек би могъл да очаква, ако и доста бледа, доминирана от зелен и кехлибарен цвят.
Тъкмо такава задълбочена рецензия човек можеше да очаква от „Замъкът на Франкенщайн“, едно от по-добрите списания за чудовища, което, уви, не просъществува дълго. Главното, което ни казва тази рецензия, е, че „Фаза 4“ е един филм, директно противоположен на „Амитивилски ужас“. Ами че мравките на Бас дори не са гигантски, просто малки мизерници, които решават да работят заедно. Филмът не донесе кой знае каква печалба и аз успях да го гледам едва през 1976 г. в двойна прожекция, където допълваше главен филм с много по-лошо качество.
Ако човек е истински почитател на хорър жанра, той се превръща в познавач, както да речем любителят на балет развива усет за дълбочината и материята на жанра. Слухът се изостря, както и погледът, и тренираното ухо винаги долавя финото качество. Съществуват чаши от фин кристал Уотърфорд, които звънкат деликатно, независимо колко са плътни на вид, а има и груби стъклени стакани. Можете да пиете шампанско Дом Периньон и от двете чаши, но приятели мои, разликата се усеща.
Та исках да кажа, че „Фаза 4“ не пожъна особен успех, защото за повечето зрители, които не са истински фенове и за които отхвърлянето на скептицизма е трудна работа, филмът не предлага кой знае какво. Няма големи драматични моменти, както когато Линда Блеър повръща прословутата грахова супа върху Макс фон Сюдов в „Екзорсистът“ или Джеймс Бролин, който сънува, че посича цялото си семейство с брадва в „Амитивилски ужас“. Но, както посочва и Ройн, човек, научен да разпознава ценните образци в този жанр (които са крайно оскъдни, но то пък в коя ли област истински добрите неща са в изобилие?), ще открие, че „Фаза 4“ е истинско бижу. Деликатният звън на кристал е налице и се усеща във всеки детайл — в музикалния фон, злокобните безмълвни пустинни пейзажи, раздвижената камера на Бас и тихия, ненатрапчив глас на разказвача Майкъл Мърфи. Ухото долавя кристалния звън… и сърцето откликва.
Целта на цялото това отклонение беше, за да кажа следното: обратното твърдение също е вярно. Ухото, свикнало с финия звук на камерен струнен оркестър да речем, вероятно в първия момент ще възприеме кънтри музиката като пълна какофония, но това не променя факта, че кънтри музика има своите достойнства. Това, което се опитвам да кажа, е, че кино любителите и особено почитателите на хорър жанра може твърде лесно да пропуснат по-грубия чар на филм като „Амитивилски ужас“, след като са се разглезили с продукции от типа на „Отвращение“, „Свърталище на духове“, „451 по Фаренхайт“ (който може да ви прилича на научна фантастика, но е най-големият кошмар за един заклет читател) или „Фаза 4“. За любителите на хорър жанра важи същото правило, както за яденето на чипс и прочее вредни храни (идея, която ще разгледаме по-подробно в следващата глава). Засега ще кажа само, че феновете отричат апетита си за този тип храна на своя отговорност. Когато аз чуя, че нюйоркската публика осмива някой филм на ужасите, моментално се изстрелвам да го гледам. В повечето случаи се разочаровам, но понякога откривам великолепен образец на чиста кънтри музика, хапвам си изобилно пържено пиле и се развълнувам толкова, че напълно омесвам метафорите, както го направих току-що.