Злокобен танц

Не говори добре за един автор да цитира собствените си писания, но аз въпреки това ще го направя. В края на 1979 г. написах рецензия за този филм за списание Ролинг Стоун и сега ми се струва, че тя беше ненужно критична. Нарекох историята глупава, което не е лъжа. Нарекох я простовата и прозрачна и тя е тъкмо такава (Дейвид Шут, филмов критик за Бостън Финикс, с пълно право нарече филма „Амитивилска глупост“), но при все това пропуснах същността на проблема и като дългогодишен почитател на ужасите трябваше да го осъзная. Глупава, простовата и прозрачна са също идеалните определения за историята за Куката, но това не я прави по-малка класика в своя жанр. В действителност, тези думи вероятно най-добре биха обяснили защо се е превърнала в класика поначало.

Като махнем подробностите (повръщащата монахиня; Род Стийгър, безсрамно преиграващ в ролята на свещеника, който явно едва сега открива съществуването на дявола след четиридесет години на църковна служба, и Марго Кидър — каква класа — която прави упражненията си по бански и с един дълъг бял чорап), „Амитивилски ужас“ е идеален пример за история, която да се разказва около лагерния огън. Разказвачът трябва само да следи загадъчните събития в разказа му да следват в точната си последователност, така че неловкото напрежение постепенно да порасне до истински страх. Ако той постигне тази своя цел, историята сама ще свърши всичко останало — точно както хлябът ще бухне, ако маята се добави в подходящия момент и всички продукти са с нужната температура.

Мисля, че не бях осъзнал колко добре филмът си върши работата, докато не го гледах втори път в едно малко кино в западен Мейн. По време на прожекцията почти не се чуваха подвиквания или кикот… но не се чуваха и много писъци. Публиката изглежда не просто гледаше филма, а го изучаваше. Зрителите седяха в някаква задълбочена тишина и поглъщаха историята. Когато лампите светнаха в края, забелязах, че публиката е по-възрастна от обичайното за хорър филмите. За себе си прецених, че средната им възраст беше около тридесет и осем — четиридесет и две години. Лицата им бяха озарени, очите блеснали, на тръгване те оживено обсъждаха филма помежду си. Тъкмо тази реакция — която ми се стори странна предвид качеството на филма — ме накара да се замисля, че вероятно трябва да преосмисля собственото си мнение за него.

Тук трябва да се отбележат две неща. Първо, „Амитивилски ужас“ позволява на хората да се докоснат до неизвестното по прост, неусложнен начин. Това го прави ефективен, колкото всички предходни „заигравки“ с окултното от рода на: олелията около хипнозата и прераждането, последвала издирването на Брайди Мърфи78; истерията около летящите чинии през петдесетте, шестдесетте и седемдесетте; „Живот след живота“ на Реймънд Муди79 и живия интерес към такива необичайни таланти като телепатия, ясновидство и разните цветущи фантасмагории на Кастанедовия Дон Хуан. Простотата може да не придава особена артистична стойност, но често има най-силно въздействие върху умове, чието въображение е ограничено или закърняло от твърде рядка употреба. „Амитивилски ужас“ е най-елементарната история за призраци, а призраците са нещо, което дори най-скучният ум е регистрирал, дори да е било само около лагерния огън в детството.