Злокобен танц

4

Можем да подхванем обсъждането на „истинските“ страхове откъде ли не, но какво пък, нека започнем с нещо по-нетипично: хорър филмите като икономически кошмар.

Литературата е пълна с плашещи финансови истории, макар че повечето нямат много общо със свръхестественото. Хрумват ми „Катастрофата от ’79-та“, а също „Финансови вълци“, „Корпоративен поглед“ и чудесният роман на Франк Норис „Мактийг“. Аз обаче искам да разгледам само един филм в тази светлина: „Амитивилски ужас“. Възможно е да има и други, но мисля, че този пример ще е достатъчен да илюстрира още една идея — хорър филмите са изключително гъвкави, приспособяват се отлично, безкрайно полезни са и авторите им могат да използват ужаса като лост, с който да насилят вратата или като шперц, с който елегантно да превъртят ключалката. Ето защо този жанр може да отключи почти всеки страх, скрит зад тази врата, и „Амитивилски ужас“ отлично го демонстрира.

В някое затънтено кътче на Америка може и да е останал някой, който да не знае, че този филм, с участието на Джеймс Бролин и Марго Кидър, се предполага да е вдъхновен от истинска история (предадена в едноименната книга на покойния Джей Ансън). Казвам, че се предполага, защото след излизането на книгата доста хора я обявиха за измама и тези възражения бяха подновени след излизането на филма, почти единодушно сразен от критиката. Независимо от отрицателната критика обаче „Амитивилски ужас“ безметежно се превърна в един от най-печелившите филми за 1979 г.

Ако не възразявате, няма да вземам страна по спора дали историята е по действителни събития или не, въпреки че си имам мнение. За целите на този текст няма никакво значение дали домът на семейство Лъц наистина е бил обитаван от духове или всичко е било измама. В крайна сметка всички филми са измислени, дори онези вдъхновени от реални събития. Чудесната екранизация „Лукова нива“ на книгата на Джоузеф Уамбо започва със семпъл надпис: „Това е една истинска история“. Обаче това не е вярно — филмът е измислица и като се има предвид избраното изразно средство, това няма как да се избегне. Ние знаем, че полицай на име Иън Кембъл наистина е бил убит в онова поле, засято с лук, и че партньорът му, Карл Хетинджър наистина е избягал след това. Ако имаме съмнения, винаги можем да проверим в местната библиотека, втренчени в студения екран на машина за прожектиране на микрофилми. Можем да разгледаме полицейските снимки на тялото на Кембъл, можем да говорим със свидетелите. Но знаем също, че никакви камери не са работели усърдно, когато онези двама дребни хулигани са видели сметката на Кембъл, нито пък камера е била насочена към Хетинджър, когато е почнал да задига от супермаркета разни стоки, скрити под дрехите му. Киното произвежда измислици като вторичен продукт, както врящата вода произвежда пара, а хорър филмите — изкуство.