Злокобен танц

Добрият хорър режисьор трябва да знае точно къде минава границата на табуто, ако не иска да изпадне в пълен абсурдизъм, и да може да преценява инстинктивно как изглежда теренът отвъд нея. В „Нощта на живите мъртви“ Джордж Ромеро свири на много инструменти, на всичките виртуозно. Много е говорено за насилието, изобразено във филма, но един от най-страшните му моменти настъпва малко преди кулминацията, когато братът на героинята се завръща, все още с шофьорските си ръкавици на ръцете, и се опитва да докопа сестра си с идиотската, неотклонно тъпа упоритост на гладен мъртвец. Филмът е пропит с насилие, както и продължението му, „Зората на мъртвите“, но насилието има своята логика и от мен да знаете — в хорър жанра логиката е ключова, за да докажете присъствието на морал.

Върхът на ужаса в „Психо“ на Хичкок настъпва, когато Вера Майлс докосва онзи стол в мазето и той бавно се завърта, за да разкрие най-после майката на Норман — сбръчкан, древен труп, чиито празни очни кухини се взират напред тъпо. Тя не просто е мъртва, тя е препарирана, като една от птиците в офиса на Норман. Появата на Норман веднага след това, в дрехите и грима на майка му, е едва ли не антикулминационен момент.

В „Бездната и махалото“ на АИП виждаме друг вариант на лошата смърт — може би най-неприятния. Винсънт Прайс и сподвижниците му проникват през тухлената стена на гробницата и откриват, че жена му наистина е била погребана жива. Само за момент камерата показва измъченото й лице, застиналата в безмълвен писък раззината уста, изскочилите очи, сгърчените пръсти, опънатата сива кожа. Освен филмите на Хамър, тази сцена, струва ми се, е най-важният момент в хорър филмите след шестдесетте години. Тя сигнализира завръщането към неподправеното усилие да се изплаши публиката с всички възможни средства и без задръжки.

Има неизброими подобни примери. Нито един вампирски филм не може да се размине без среднощна разходка сред надгробни паметници и разбиване вратата на нечия крипта. Във версията на „Дракула“ на Джон Бадам има разочароващо малко добри моменти, но една от по-добрите сцени виждаме, когато Ван Хелсинг (Лорънс Оливие) открива гроба на дъщеря си Мина77 празен, а на дъното му тунел, водещ дълбоко в земята. Действието се развива в миньорската област на Англия, затова научаваме, че хълмовете са прорязани от стари тунели. Въпреки това Ван Хелсинг влиза в тунела и следва едно великолепно, клаустрофобично промъкване, напомнящо класическата история на Хенри Кътнър, „Гробищните плъхове“. В един момент Ван Хелсинг чува гласа на дъщеря си зад себе си. Тя го моли за една целувка. Очите й блестят диво, още е облечена с погребалните си одеяния. Плътта й е придобила болнав зелен оттенък и тя се поклаща насред подземния проход като нещо, излязло от картина на Апокалипсиса. В този момент Бадам не просто ни моли да прекосим границата на табуто с него. Той буквално ни блъсва насила отвъд нея, право в разложените ръце на един труп, който е толкова по-ужасен, защото приживе момичето е притежавало всичко, необходимо да се удовлетвори американският стереотип за красота: младост и здраве. Във филма няма друг такъв добър момент, но ефектът му е отличен.