Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
- Днес са дяволски упорити.
- Как се озоваха тук толкова бързо?
- Вероятно някой съсед им е звъннал. Тези дни всеки иска да се появи по скапаната телевизия. - Той се обърна към нас. - Какво е името на шофьора ти?
- Джейсън Шулер.
Той поклати глава.
- Името не ми говори нищо.
- И аз не знам кой си - намеси се Джейсън с усмивка.
Намръщих се.
- Знаеш ли, Мерлиони, не знам малкото ти име. Не мога да те представя. Той ми демонстрира перлената белота на зъбите си.
- Роб, Роб Мерлиони.
- Не изглеждаш като Роб.
- И майка ми смята така, винаги ме преследва - „Роберто, дадох ти такова хубаво име,
трябва да го използваш."
- Роберто Мерлиони, харесва ми.
Представих ги по-официално, отколкото съм представяла някого на местопрестъпление.
Мерлиони печелеше време, не искаше да се връща вътре.
- Има кутия с ръкавици в кухнята, върху шкафа, обслужи се. Излизам навън за една цигара.
- Не знаех, че пушиш - учудих се.
- Току-що започнах. - Той ме погледна, а очите му бяха като обладани. -Виждал съм и по-зле,
Блейк, по дяволите, минавали сме заедно и през по-лошо, ти и аз, но днес съм уморен. Може би остарявам.
- Не и ти, Мерлиони, никога ти.
Той се усмихна, но не истински.
- Ще се върна след малко. - След това усмивката му се разшири. - Не позволявай на Долф да разбере, че не съм накарал шофьорът ти да чака отвън.
- Нито дума - обещах.
Той излезе, тихо затваряйки вратата след себе си. Къщата бе много тиха, чуваше се единствено увеличеният шум на климатичната инсталация. Беше прекалено тихо за скорошно местопрестъпление, и прекалено неподвижно. Трябваше да има хора навсякъде.
Вместо това стояхме в малко антре, обгърнати от тишина, толкова наситена,
че почти можеше да се чуе бучащата кръв в ушите ни, която изпълваше тишината с нещо, с каквото и да е.
Косъмчетата на тила ми настръхнаха и се обърнах към Джейсън. Стоеше прав, облечен с тениската си в бебешко синьо и спокойно лице зад огледалните очила, но от енергията, която струеше от него, ме побиха тръпки по кожата на ръцете ми. Изглеждаше толкова безобиден, приятен. На ако човек имаше способността да усеща какво е той, внезапно вече не изглеждаше толкова безобиден, или приятен.
- Какво ти става? - прошепнах.
- Не го ли помирисваш? - гласът му бе задъхан шепот.
- Какво да помирисвам?
- Месо, кръв.
По дяволите.
- Не - отрекох, но, разбира се, неговата пълзяща по кожата ми енергия накара собственият ми звяр да се надигне, като призрак във вътрешностите ми. Тези очертания на привидение се разпънаха в мен като някаква огромна котка, която се събужда от дълга дрямка, и тогава го подуших. Не само кръв, Джейсън беше прав, и месо. Кръвта мирише донякъде сладникаво, и на метал, като стари монети, но много кръв мирише като хамбургер.
Знаеш, че ще бъде лошо, наистина лошо, когато някое човешко същество е сведено до миризмата на смляно месо.
Главата ми се повдигна и подуших въздуха, вдишах голяма глътка въздух и я пробвах на вкус.
Кракът ми се озова на долното стъпало преди да се усетя.
- Горе е - прошепнах.
- Да - потвърди Джейсън, а в гласа му имаше намек за ръмжене.
Ако някой не знаеше какво чува, щеше да си помисли, че гласът на Джейсън просто е подълбок от нормалното. Но аз бях наясно.
- Какво става? - попитах, като продължавах да шепна, предполагам защото не исках да ме чуят.
Може би Джейсън шепнеше поради същата причина, може би не. Не попитах.
Ако той се бореше с порива да се втурне нагоре и да се овъргаля в местопрестъплението, не исках да знам.
Прегърнах се в опит да прогоня тръпките по кожата ми.
- Да отидем да вземем ръкавиците - предложих.
Той ме погледна и дори през стъклата можех да усетя как се бори да си спомни думите ми, или по-скоро значението им.
- Не губи ума и дума, Джейсън. Имам нужда от теб.
Той си пое дълбоко дъх, който изглежда дойде от подметките на обувките му и се изплъзна през върха на главата му. Раменете му увиснаха, след което се изправиха, сякаш се опитваше да се отърси от нещо.
- Добре съм.
- Сигурен ли си? - попитах.
- Мога да го направя, ако и ти можеш.
Намръщих се.
- Още проблеми ли ще имам?
- Не искам да ходя горе в тази стая, ти искаш.
Въздъхнах.
- Толкова ми е писнало от тези глупости.
- Какви глупости? - попита той.
- От всички.
Той се усмихна.
- Хайде, шерифе, да отидем за тези ръкавици.
Поклатих глава, но го поведох през столовата към кухнята. Виждах кутията с ръкавици да стои до незавързана, почти пълна, торба за боклук. Имало е много служители, минали от тук, които да напълнят една от тези големи торби. Така че, къде бяха всички и къде беше Долф?