Остатъкът от деня
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
— Моля да ме извините. Вечерта беше изключително приятна, но аз наистина трябва да си лягам.
— Колко жалко, сър — промълви мисис Смит. — Та докторът току-що пристигна.
Мистър Хари Смит се обърна към доктор Карлайл:
— Надявах се, че господинът ще каже една-две думи относно идеите ти за Империята, докторе. — Погледна към мен и продължи: — Нашият доктор смята, че всички малки държавички трябва да получат независимост. Не съм толкова учен, та да му докажа, че греши, макар да съм убеден в това. С интерес бих изслушал какво би му казал човек като вас, сър.
Отново усетих изпитателния поглед на доктор Карлайл. Той рече:
— Жалко, ала трябва да пуснем господина да си ляга. Предполагам, че денят ви е бил доста изтощителен.
— Така е — потвърдих с усмивка и тръгнах да заобикалям масата. Всички обаче, включително и доктор Карлайл, се изправиха на крака и ме накараха да се почувствам ужасно неудобно.
— Много благодаря на всички ви — казах, като им се усмихвах. — Мисис Тейлър, вечерята беше прекрасна. Пожелавам ви лека нощ.
В отговор долетя дружното „Лека нощ, сър“. Почти бях излязъл от стаята, когато гласът на доктора ме застави да се спра до вратата.
— Слушайте, друже — рече той и като се обърнах, видях, че е останал прав. — Утре рано сутринта имам едно посещение в Станбъри. С удоволствие ще ви закарам до колата ви. Ще ви спестя изкачването. Освен това по пътя ще вземем туба бензин от гаража на Тед Хардейкър.
— Много мило — отвърнах, — но не искам да ви затруднявам.
— Изобщо не ме затруднявате. Седем и половина добре ли е?
— Наистина много ще ми помогнете.
— Чудесно. Тогава в седем и половина. Гледайте гостът ви да е станал и закусил дотогава, мисис Тейлър. — И като се взря в мен, додаде: — Значи в крайна сметка пак ще си проведем разговора. Макар че Хари няма да изпита удоволствието да се наслади на поражението ми.
Отново имаше смях и пожелания за лека нощ, докато най-после бях допуснат да се кача до убежището си.
Едва ли трябва да описвам огромното неудобство, което изживях тази вечер поради нещастното недоразумение във връзка със собствената ми личност. Единственото, което мога да кажа, е, че съвсем откровено не виждам как бих могъл да предотвратя станалото при така стеклите се обстоятелства. Когато осъзнах какво всъщност се случва, нещата вече бяха стигнали толкова далеч, че не можех да призная истината пред слушателите си, без да предизвикам огромен смут. Колкото и да съжалявам, все пак нищо лошо не съм направил. На сутринта щях да се сбогувам с хората и по всяка вероятност никога нямаше да ги срещна отново. Не намирам смисъл да се задълбочавам повече в тази история.
Като оставим настрана това нещастно недоразумение, има може би един-два момента в тазвечершните събития, които изискват известен размисъл — та било то и само за да не се връщам към тях през следващите дни. Например мнението, изразено от мистър Хари Смит по въпроса за „достойнството“. Разбира се, много малко от казаното заслужава сериозно внимание, макар и да признавам, че той използваше думата „достойнство“ в съвсем различен смисъл от този, който аз влагам в нея. Но дори и така, дори взети само в собствения си контекст, твърденията му бяха прекалено идеалистични и теоретични, за да извикат уважение. Донякъде несъмнено в думите му има известна истина: в страна като нашата хората действително може и да са длъжни да участват в големите събития и да изграждат собствено мнение. Ала при положение че животът е такъв, какъвто е, как би могло от обикновените хора да се очаква „категорично мнение“ по всички въпроси — както мистър Хари Смит доста произволно заявява, че стоят нещата в селото. Подобни очаквания не само че са нереални, аз се съмнявам дали изобщо са желателни. В крайна сметка съществува един реален предел на онова, което обикновените хора могат да научат и узнаят, и да се иска всеки от тях да изказва „категорично мнение“ по значимите проблеми на нацията въобще не е разумно. При всички случаи да се определя думата „достойнство“ с тези параметри е пълен абсурд.
Всъщност наум ми идва дори пример, с който вярвам, че ще илюстрирам доколко вижданията на мистър Хари Смит са ограничени. Примерът е от собствения ми живот — случка, която стана преди войната, някъде около 1935.
Помня, че звънецът ме призова късно една вечер — беше след полунощ — в гостната, където негова светлост забавляваше трима посетители още от вечеря. Естествено, вече ме бяха викали да поднасям напитки и всеки път заварвах господата потънали в задълбочен разговор върху много сериозни теми. Когато влязох в гостната обаче, всички изведнъж замлъкнаха и се втренчиха в мен. После негова светлост се обади: