Остатъкът от деня

— Точно така, Стивънс. Съвсем откровено, в тази страна сме много изостанали с времето. Затова се налага всички по-напредничави хора да го внушат на сър Ленард и подобните му.

— Да, сър.

— Питам те, Стивънс. Намираме се в една вече дълго продължаваща криза. Видях го със собствените си очи, когато пътувах на север с мистър Уитекър. Хората страдат. Обикновените, почтени, трудови хора страдат невероятно. Германия и Италия сложиха ред в къщите си, като действаха. Предполагам, по свой начин същото сториха и ужасните болшевики. Дори президентът Рузвелт, на целия си хал, не се бои да предприеме някои смели стъпки в интерес на народа си. Погледни ни нас, Стивънс. Годините се нижат една след друга, но нищо не се подобрява. Единственото, което правим, е да спорим, да разискваме и да отлагаме. Всяка хубава идея става абсолютно неефективна, докато мине само през половината комисии, които трябва да я одобрят. Малцината, които знаят кое какво е, са с вързани ръце от многобройните невежи скудоумци около тях. Как ще коментираш всичко това, Стивънс?

— Народът ни наистина е в окаяно състояние, сър.

— И още как! Погледни Германия и Италия, Стивънс. Виж какво може да постигне едно силно управление, ако му се позволи да действа. Там никой не спряга глупостите за всеобщото страдание. Ако къщата ти гори, ти не свикваш семейството в гостната, за да обсъждате с часове възможните варианти за бягство, нали? Може би някога се е получавало, но днес светът е безкрайно сложен. Не можем да очакваме от човека на улицата да разбира достатъчно от политика, икономика, световни пазари и какво ли не още. А и защо е нужно? Между другото, ти чудесно отговори снощи, Стивънс. Как точно се изрази? Нещо от рода, че не е в твоята област. Е, а защо трябва да бъде?

Като си припомням тези думи, хрумва ми, че сега много от идеите на лорд Дарлингтън биха изглеждали доста странни, дори — непривлекателни. Ала определено не може да се отрече, че имаше и доза истина във всичко, което ми каза онази сутрин в билярдната. Разбира се, пълен абсурд е да се очаква един иконом да отговори авторитетно на въпросите, които мистър Спенсър ми зададе тогава. А твърдението на хора като мистър Хари Смит, че „достойнството“ на човека зависи от способността да го сториш, е пълна глупост. Но нека сложим нещата на мястото им: задължението на иконома е да осигурява добро обслужване. Не да се бърка в големите проблеми на нацията. Факт е, че тези проблеми никога няма да бъдат изцяло разбрани от хора като мен и вас, и онези от нас, които искаме да оставим своя следа, трябва да осъзнаем, че това ще стане най-добре, ако се съсредоточим върху своята професия. Искам да кажа, да положим всички усилия, за да сме в състояние възможно най-качествено да обслужваме онези велики господа, в чиито ръце действително се намира съдбата на цивилизацията. Това може и да ви се стори очевидно, ала аз веднага се сещам за твърде много примери, свързани с икономи, които, поне за известно време, разсъждаваха съвсем различно. И наистина тазвечершните думи на мистър Хари Смит силно ми напомнят за безпочвения идеализъм, който изповядваха доста прослойки от нашето поколение през двайсетте и трийсетте години. Имам предвид възгледа сред някои представители на професията, че всеки иконом със сериозни амбиции е длъжен да превърне в своя цел постоянната преоценка на господаря си — да преосмисля мотивите му и да анализира разбиранията му. Само по този начин, настояваха привържениците на идеята, човек би могъл да бъде сигурен, че способностите му не отиват напразно. Макар че донякъде симпатизирам на такъв идеализъм, няма никакво съмнение, че той е резултат, както и твърденията на мистър Смит, от едно объркано мислене. Ами погледнете какво стана с икономите, които се опитаха да приложат тези схващания на практика. Веднага ще се убедите, че кариерите им — а в някои от случаите те бяха безкрайно обещаващи — в крайна сметка изцяло се провалиха. Аз лично познавах поне двама колеги, великолепни професионалисти, които сменяха господар след господар, бяха вечно недоволни, никъде не се задържаха, докато съвсем изчезнаха от погледа ми. А че това се случи, няма нищо чудно. Защото просто не е възможно да имаш подобно критично отношение към работодателя си и в същото време да му осигуриш добро обслужване. И причината не е само в неспособността да се справиш със сериозните изисквания на професията, тъй като вниманието ти се отклонява по други проблеми. Далеч по-важното е, че иконом, който постоянно се стреми да си изработи собствено „категорично мнение“ за дейността на своя работодател, по никой начин не може да притежава едно основно за всеки добър професионалист качество — лоялност. Тук много държа да ме разберете правилно. Нямам предвид онази глупава „лоялност“, за която разни посредствени господари скърбят, когато се окаже, че не са в състояние да задържат професионалист от висок калибър. Аз съм последният човек, който би проповядвал, че колегите следва лекомислено да отдават лоялността си на всяка дама или господин, които са ги наели за известно време. От друга страна обаче, ако един иконом иска да означава нещо за някого в този живот, задължително трябва да дойде моментът, в който да прекрати търсенето и да си каже: „Този господар олицетворява всичко, което смятам за благородно и на което се възхищавам. Затова ще му посветя уменията си и ще му служа вярно.“ Това е интелигентно отдадена лоялност. Какво „недостойно“ има тук? Човек просто приема необоримата истина: че хората като мен и вас никога няма да проумеят големите проблеми на днешния свят и най-разумният им ход ще бъде напълно да се доверят на господар, когото смятат за почтен и мъдър, и да вложат цялата си енергия и способности във вярна служба. Погледнете само мистър Маршал или мистър Лейн например — категорично две от най-стабилните фигури в нашата професия. Можем ли да си представим как мистър Маршал спори с лорд Камбърли по повод последната му телеграма до Външно министерство? Или нима по-малко се възхищаваме на мистър Лейн, след като сме разбрали, че няма навика да дискутира със сър Ленард Грей преди всяка негова реч в Камарата на общините? Разбира се, че не. Какво „недостойно“, какво престъпно има в подобно поведение? Как е възможно човек да бъде обвиняван, защото, да речем, времето е доказало, че усилията на лорд Дарлингтън са били погрешни, дори глупави? През дългите години, докато му служех, той и само той беше този, който преценяваше събитията и решаваше как да действа, а аз строго се придържах в границите на проблемите, засягащи единствено професионалната ми компетенция. И поне на мене ми се струва, че съм изпълнявал задълженията си, влагайки всичките си способности, и дори мнозина биха сметнали, че съм поддържал „първокласен“ стандарт. Едва ли е моя вината, че днес животът и делото на негова светлост изглеждат пропилени напразно — и е абсолютно нелогично аз лично да съжалявам или да се срамувам от нещо.