Остатъкът от деня
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Остатъкът от деня». Краткое содержание книги:
— Стивънс, приближи се, ако обичаш, за момент. Мистър Спенсър желае да поговори с теб.
Въпросният господин продължи да ме гледа още известно време, без да променя отпуснатата поза, която беше заел в креслото. Най-сетне каза:
— Драги човече, искам да ти задам един въпрос. Нуждаем се от помощта ти по проблем, който обсъждаме. Смяташ ли, че дългът ни към Америка е значим фактор при настоящите ниски нива на търговията? Или че това е само претекст, а истинската причина е в изоставянето на златния стандарт?
Несъмнено бях малко изненадан, ала бързо се ориентирах в ситуацията; съвсем ясно беше, че всички очакваха да се объркам. И действително през няколкото секунди, които ми бяха необходими да се усетя и да формулирам подходящ отговор, може и да съм оставил впечатление за човек, който се опитва да разбере въпроса, защото забелязах как господата си размениха весели усмивки.
— Много съжалявам, сър — рекох, — но по този проблем не мога да ви бъда в помощ.
Вярвах, че съм отбелязал точка в моя полза, господата обаче продължаваха прикрито да се усмихват. Мистър Спенсър пак се обади:
— Тогава може би ще ни помогнеш по един друг въпрос. Смяташ ли, че валутният проблем в Европа ще се повлияе положително или отрицателно, ако французите и болшевиките постигнат някакво споразумение за броя на оръжията си?
— Много съжалявам, сър, но не мога да ви бъда от полза.
— О, боже — възкликна мистър Спенсър. — Значи и тук не можеш да ни помогнеш.
Отново дочух сподавен кикот, преди негова светлост да заяви:
— Чудесно, Стивънс. Това е всичко.
— Моля те, Дарлингтън, държа да попитам нашия човек още нещо — настоя мистър Спенсър. — Много искам да ни помогне по един въпрос, който затруднява болшинството от нас и който, даваме си сметка, е възлов за външната ни политика. Добри ми човече, моля те да ни помогнеш. Какви бяха истинските намерения на М. Лавал в последната му реч за положението в Северна Африка? И ти ли мислиш, че е било само хитър ход, с който се е стремял да обърка националистическата групировка в собствената си партия?
— Съжалявам, сър, но по този въпрос не мога да ви бъда от полза.
— Виждате ли, господа — заключи мистър Спенсър, като се обърна към останалите, — той не може да ни е от полза по тези въпроси.
Това предизвика нов изблик на вече едва сдържан смях.
— И все пак — рече мистър Спенсър — ние продължаваме упорито да твърдим, че решенията за бъдещето на страната ни трябва да бъдат в ръцете на този човек тук и на няколкото милиона като него. Какво чудно има тогава, че след като сме препънати със сегашната парламентарна система, не можем да намерим решение за много от проблемите ни? То е все едно да накарате Съюза на майките да организира военна кампания.
След тази забележка всички дружно избухнаха в неприкрит смях, а негова светлост ми прошепна: „Благодаря ти, Стивънс“, и аз най-после успях да изляза.
Макар и ситуацията да ми създаде известни неудобства, едва ли може да се нарече най-трудната или дори най-необичайната, в която бях изпадал, изпълнявайки задълженията си. Затова сигурно ще се съгласите, че всеки професионалист би трябвало да очаква подобни неща в кариерата си. Така че до сутринта вече бях забравил за случката, когато лорд Дарлингтън влезе в билярдната, където, покачен на стълба, почиствах от прах портретите, и каза:
— Наистина, Стивънс, беше ужасно. Изпитанието, на което те подложихме снощи.
Аз прекратих работата си и отвърнах:
— Нищо подобно, сър. Бях щастлив, че мога да услужа.
— Беше направо ужасно. Предполагам, че твърде добре си бяхме хапнали на вечеря. Моля те, приеми извиненията ми.
— Благодаря, сър. Но съм щастлив да ви уверя, че изобщо не сте ме притеснили.
Някак уморено негова светлост се приближи до един от кожените фотьойли, седна и въздъхна. От височината на стълбата наблюдавах издължената му фигура, огряна от зимното слънце, което струеше през френския прозорец и осветяваше почти цялата стая. Спомням си, че това беше един от онези редки моменти, в които се виждаше до каква степен напрежението през последните години се бе отразило на моя господар. Фигурата му, която винаги е била слаба, сега бе застрашително измършавяла и станала някак безформена. Косата му беше преждевременно побеляла, а лицето — напрегнато и измъчено. Известно време той гледа през прозореца към хълмовете в далечината, а после отново се обади: