Цялото кралско войнство

Той се върна от войната невероятно ентусиазиран. Беше служил като полковник в артилерията и беше прекарал много забавно. Замина доста рано, та беше изстрелял сума желязо срещу немците, а и те не му бяха останали длъжни. В испанско-американската война не бе имал по-голямо преживяване от една диария във Флорида. Но сега се чувствуваше напълно щастлив. Разбираше, че всички онези години, в които бе съставял карти на Цезаровите походи и правил действуващи модели на катапулти, балисти, стеноломи по средновековни образци, не бяха отишли напразно. Да, не бяха отишли напразно, особено що се отнася до мен, защото като дете аз му помагах да ги прави и ставаха едни чудесни машинки. Поне за дете. А и участието му във войната не беше напразно, защото бе успял да посети Ализ-Сент-Рен, където Цезар е разбил Верцингеторикс, и към края на лятото, когато се завърна, в главата му се бяха объркали напълно Фош и Цезар, Пършинг и Хейг, Верцингеторикс и Критогнат, и Кативелаун, и Лудендорф, и Едит Кавъл. Той измъкна всички катапулти и стеноломи, които бяхме правили някога, и се зае да ги почисти от прахта. Но казваха, че се е проявил като добър офицер и като храбрец. За доказателство можеше да покаже и медал.

Помня, че доста време се отнасях пренебрежително към героизма на съдията, защото тогава беше на мода пренебрежителното отношение към героите и аз, изглежда, се бях поддал на тази мода. А може би цялата работа беше в това, че ме изкараха дюстабан и не ме приеха в армията, нито дори в корпуса за извънказармена военна подготовка, докато следвах, тъй че историята с лисицата и гроздето се повтаряше. Може би, ако ме бяха взели в армията, всичко щеше да бъде съвсем различно. Но съдията беше храбър човек, независимо че за доказателство имаше и медал. Беше доказвал храбростта си преди, когато още нямаше медал. И щеше да я докаже отново. Веднъж например някакъв тип, когото той изпратил в дранголника, го спрял на улицата и го заплашил, че ще го убие. Съдията се изсмял, обърнал му гръб и продължил пътя си. Онзи извадил пистолет и два-три пъти извикал на съдията да спре. Най-после съдията извърнал глава. Като видял, че човекът е насочил пистолет срещу него, съдията се извърнал и без да каже нито дума, тръгнал право към човека. Приближил се и му взел пистолета. Но той не разказваше с какво се е проявил във войната.

Петнайсет години по-късно, когато една вечер му отидохме на гости с майка ми и Младия ръководител, той извади някои от играчките. Освен нас там бяха съпрузите Патън, които също живееха на крайбрежния булевард, някакво момиче на име Дюмонд, поканено, доколкото схванах, в моя чест, в чест на съдията Ъруин и на всички останали. Съдията извади балистата също в моя чест, струва ми се, въпреки че той винаги проявяваше склонност да посвещава гостите си в тайните на военното изкуство от епохата преди изнамирането на барута. Докато вечеряхме, непрекъснато се говореше за старото време, което също беше в моя чест, защото, върнеш ли се в родния град, все тази кост глозгат — старото време. Тъкмо преди десерта приказките за старото време опряха до това, как съм му помагал да прави моделите. Тогава той стана, отиде до библиотеката и се върна с балистата, дълга към две педи, отмести десерта си и я сложи на масата. След това я натегна, като завъртя ръчката на барабана, опъващ тетивата, по такъв начин, сякаш това му струваше огромни усилия. После се оказа, че няма с какво да стреля. Той позвъни и накара чернокожия прислужник да му донесе една кифла. Разчупи кифлата, откъсна парче от средината и се опита да направи топче. Топчето не стана много хубаво, затова той го намокри и омеси. После зареди балистата.