Внезапни завършеци
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #7
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-02-0018-5
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Внезапни завършеци». Краткое содержание книги:
— Главатарю — изсъска Рипджак.
— А?
Именитият воин притисна пръст към устата си с ококорени очи, след което със същия пръст посочи към ниската растителност.
Бледоликия почувства как сърцето му замира. Някой идваше през полето към тях. Мъжът от Съюза вървеше безгрижно, понесъл на рамо лопата, а излъсканият му шлем блестеше на слънцето. Бледоликия се извърна рязко, изсъска силно през зъби, за да привлече вниманието на момчетата, след което трескаво започна да им маха с ръка да се прикрият. Всички едновременно се изпокриха сред храстите, зад дърветата и големите камъни и като с магия гората изведнъж се изпразни и се възцариха тишина и спокойствие.
Но южнякът не се спря. Премина наведен под клоните и навлезе на няколко крачки сред шубраците, право срещу тях, като си подсвиркваше фалшиво, сякаш отиваше на пазар, а не на война. Големи идиоти бяха тия от Съюза. Проклети идиоти, но ако тоя продължаваше да върви напред, със сигурност щеше да ги види, и то скоро, колкото и голям идиот да беше.
— Винаги излиза нещо — промърмори Бледоликия, стиснал с едната си ръка дръжката на меча, а другата свил зад гърба, с разтворена длан, за да накара останалите да стоят тихо.
Зад себе си усети Рипджак, който бавно извади ножа си, чието острие проблесна убийствено в сенките. Бледоликия наблюдаваше как южнякът се приближава още малко, клепачът на едното му око потрепваше нервно, мускулите му се напрегнаха в готовност да извади меча и да изскочи…
Южнякът се спря на не повече от четири крачки, заби лопатата си в пръстта, свали шлема си и го захвърли на земята, избърса челото си с опакото на дланта си, обърна се и започна да разкопчава колана си.
Бледоликия усети как устните му се разтягат в усмивка. Погледна към Рипджак, свали бавно ръката си от дръжката на меча, притисна показалец към устните си, после посочи към приклекналия южняк, който бързаше да си свали панталоните, и бавно прекара пръст през гърлото си.
Рипджак се намръщи и посочи към гърдите си.
Бледоликия се ухили още по-широко и кимна.
Рипджак се намръщи още повече, после сви рамене и започна изключително предпазливо да се промъква през храсталака; заобикаляше внимателно растенията и не отместваше поглед от земята, за да не пропусне нещо, което би могло да го издаде. Бледоликия се отпусна спокойно и продължи да наблюдава. Първо ще се справят с този малък проблем, след това момчетата ще заемат местата си и после ще направят набега, за който ще се пеят песни и след сто години. Или поне ще опитат.
По време на война късметът се променя по всякакъв начин и печели онзи, който се възползва най-добре от това.
Пендел се размърда в опит да се намести по-удобно, стиснал с едната си ръка лопатата, а другата отпуснал върху коляното си. Изпъшка и стисна зъби. Това беше проклетият армейски живот, твърде суров или твърде размекващ, никога златната среда. Във войната нямаше златна среда. Той въздъхна и се размърда за нов опит, когато почувства остра болка в хълбока.
— Ох!
Изруга и се извъртя. Една от онези чудовищни проклети коприви, които растяха тук, се беше навела към него сякаш нарочно и го беше ужилила по лявата кълка, по дяволите.
— Проклетият Север — изсъска той и се почеса яростно по ужиленото, от което започна да пари още повече. — Да върви по дяволите тая проклета страна.
Походът продължаваше сякаш месеци наред и той все още не беше видял и едно място, което да си струва човек да се изсекне върху него, камо ли да си даде живота заради него, и силно се съмняваше, че…
От другата страна на копривата, на не повече от две крачки разстояние, един мъж беше коленичил в храстите и го зяпаше.
Северняк.
Северняк с нож в ръката.
Не особено голям. Среден размер.
Но определено достатъчно голям.
Двамата се гледаха така известно време, Пендел клечеше със смъкнати панталони, севернякът клечеше с вдигнати панталони, но с увиснало чене. Раздвижиха се едновременно, сякаш като по предварително уговорен сигнал. Севернякът скочи напред, ръката с ножа се вдигна нагоре. Без да се замисли, Пендел се завъртя, метна лопатата и плоската ѝ страна цапардоса северняка по главата с металическо издрънчаване; разхвърчаха се капки кръв и севернякът и лопатата се озоваха във въздуха. Пендел изписка радостно като момиче, затича се в посоката, от която беше дошъл, спъна се, чу изсвистяването на нещо, което му заприлича на стрела, претърколи се през обширно копривище и скочи на крака, като се опитваше едновременно да тича, да крещи и да си вдига панталоните, докато смъртта дишаше в голия му задник.