Вестителят на бурята

Напоследък магистра Гелредида се бе посветила изцяло на преследването на вилнеещия из града убиец, затова уроците на Уейлиън бяха редки и кратки. Все пак тя успяваше му назначава ежедневни задачи, заради които той прекарваше безброй часове в Голямата библиотека. Не му оставаше време за нищо друго и се усамотяваше все повече — а точно от това нямаше нужда сега.

Всеки път щом опиташе да се задълбочи в заниманията си, виждаше лицето на мъртвия да го гледа от страницата на прашния том. Всяка нощ, докато лежеше в мрака, се насилваше да мисли за друго, но пак виждаше онези студени мъртви очи. Успееше ли да си представи лицето на русото момиче, на което се бе любувал отдалече — Гладис или Джеми? — то бързо избледняваше, кожата му ставаше восъчна и светлината в очите изгасваше, докато не заприлича на гниеща риба.

Не че нямаше за какво друго да се тревожи. Например още не беше разбрал какво означава проклетото Джотун. Въпреки всичко случило се, въпреки всичките си грижи, Гелредида продължаваше да го нарича така и щеше да му дава унизителни слугински задачи, докато не го разшифрова. Този път обаче Уейлиън мислеше, че почти е успял.

Беше стигнал до голгартианския произход на думата — до корена тун, който означаваше фекалии, — но после зацикли. Беше изучил повечето кланови диалекти и му оставаше само един — на харна хел — свирепо северно племе, което водеше постоянни войни със съперниците си от Кървавите острови и със зверовете от Ледените владения Моратхи. Беше въпрос на време да се натъкне на вярната дума, но задачата му се затрудняваше неимоверно от сянката на мъртвеца, която го преследваше, и от лицето му, изникващо по страниците на всяка книга.

— Обзалагам се, че четеш и насън, а, Грим?

Уейлиън се обърна така рязко, че си сецна врата. Брам седеше на писалището зад него и се усмихваше. Кичур коса бе паднал над едното му око, както се нравеше на момичетата.

— Ще ми се да можех — отвърна Уейлиън, доволен от това разсейване. — Не ми стигат часовете през деня.

— Пак ли имаш проблеми?

— Винаги.

Рембрам Туле се засмя, малко по-силно от необходимото. Един от учените в библиотеката го изгледа смръщен, но той не му обърна внимание.

— Трудиш се твърде усилено, Грим. Може би това е проблемът. Понякога е най-добре да се откъснеш малко от работата. Да се отпуснеш. Когато имам проблем, се опитвам да мисля за нещо друго — решението само изскача сякаш от нищото.

— Това е чудесно, радвам се за теб.

Брам го потупа по ръката.

— Стига де. Не е толкова зле. Говори се, че Червената вещица си е намерила друго занимание. Значи те е оставила на мира. Какво лошо има в това?

— Лошо е, защото ми възлага толкова много работа, че направо потъвам в море от проклети книги. И сякаш това не е достатъчно, ами и трябва да разгадая новото име, което ми лепна, иначе скоро ще потъна и в море от лайна, когато ме накара да чистя нужниците.

— Да, разбирам, че си в затруднение — рече Брам сериозно, но не сдържа лукавата си усмивка. — Е, как те нарече тази седмица?