И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]

Поведението му сякаш беше външен израз на собствените ми мисли. Една от участничките беше изчезнала; единственото момиче, което някога бях обичал, беше в опасност. Не знаех дали щеше да успее да надбяга бунтовниците и да се скрие някъде. Сърцето ми едновременно препускаше от страх и се късаше от отчаяние.

Бях обещал на Мей, че няма да позволя на никого да нарани сестра ù. А се провалях.

Надникнах зад себе си, без да знам какво да очаквам. Момичетата и прислугата се бяха спасили. На двора се виждаха само принцът, кралят и шепа стражи.

Максън най-сетне вдигна поглед към нас с изражение на заловено животно.

– Намерете я. Тръгвайте веднага! – изкрещя той.

Исках да хукна веднага, да достигна Америка преди всички останали. Но как щях да я намеря в гората?

Марксън пристъпи напред.

– Хайде, момчета. Да действаме. – И всички тръгнахме след него.

Темпото ми беше мудно и опитах да се съвзема. Трябваше да съм нащрек. „Ще я намерим – обещах си. – Тя е по-силна, отколкото някой предполага.“

– Максън, върви при майка си – чух да нарежда кралят.

– Сигурно се шегуваш. Как да си стоя в скривалището, когато Америка я няма? Може да е мъртва. – Обърнах се и видях Максън да се превива надве, сякаш едва се сдържаше да не повърне при мисълта.

Крал Кларксън го изправи, сграбчи здраво раменете му и го разтърси.

– Вземи се в ръце. Трябваш ни жив. Върви. Веднага.

Максън сви ръцете си в юмруци, сгъвайки ги в лактите, и за част от секундата си помислих, че ще удари баща си.

Не знам защо, но имах чувството, че решеше ли, кралят можеше да унищожи Максън. А все пак не ми се искаше принцът да умира.

След няколко напрегнати глътки въздух Максън се изтръгна от ръцете на баща си и закрачи гневно към двореца.

Завъртях бързо глава, надявайки се кралят да не е забелязал, че някой е станал свидетел на разговора им. Все по-любопитно ми ставаше защо се държеше така със сина си, но след видяното започвах да си мисля, че нещата бяха много по-дълбоки от няколко грешни бележки върху документите му.

Защо човек, толкова загрижен за безопасността на сина си, беше така... агресивен към него?

Настигнах другите стражи тъкмо когато Марксън започваше да им говори.

– Познава ли някой от вас тази гора?

Всички мълчахме.

– Много е голяма и както виждате, се сгъстява само няколко метра по-навътре. Оградната стена на двореца обгръща около сто метра от нея, но в най-далечната си част е доста занемарена. На бунтовниците няма да им е трудно да я прескочат в някой от рушащите се участъци, особено като се има предвид с каква лекота са се промъкнали през здравата ù предна част.

Чудесно направо.

– Ще се разпръснем и ще вървим бавно. Ще се оглеждаме за отпечатъци от обувки в пръстта, изпуснати предмети, превити клони, изобщо всичко, което може да ни подскаже накъде са я отвели. Ако нямаме резултат до здрачаване, ще пратим някого за фенери и подкрепление.