Заливът на въздишките [calibre 2.85.0]

— Но няма да го направим. – Аника огледа лицата им едно по едно. – Положили сме клетва.

— Не казвам, че ще им поднесем всичко на тепсия, но Ядин наистина е добър в мъченията. В никакъв случай не бива да попадаме в този център за задържане. Не бива да позволим на Ядин да се заеме с нас. До трийсет и шест часа – добави Райли. – Почти са изминали.

— Той знае координатите ни – посочи Дойл. – Значи имат джипиес на лодката. Лесно ще ги открием, щом вече знаем за него. – Той погледна към Бран. – На какво раз­стояние можеш да ги преместиш?

— Какво ще кажеш за Нова Зеландия?

Дойл му отправи една от кратките си, редки усмивки.

— Добър избор.

— Това няма да ги спре – намеси се Сойер. – Обаче е като бръкване в окото, затова ми харесва. Център за задър­жане. Може да е навсякъде, но залагам парите си на пеще­рата. Саша усети нещо там.

— Може би Бран трябва да задейства верижна реакция на бръкване в окото – ухили се Райли – и ритник в топки­те.

— Ако грешим, ритникът ще е напразен – изтъкна Дойл.

— Мога да се прехвърля там, да огледам набързо.

— Не. – Саша рязко отхвърли предложението на Сойер. – Ти трябва да стоиш далеч от тях. А и моментът не е под­ходящ. Не мога да ти кажа защо и откъде знам. Просто не е подходящ.

— Добре тогава. Ще си спестим ритника в топките. И ще подслушваме. – Сойер потупа записващото устройство.

— Ще продължим да слушаме.

— И още нещо – допълни Бран. – Довечера събираме всички оръжия и муниции. Ще им добавим допълнителна сила и ще използваме лунната светлина, за да я запечатаме.

Ритуалът, макар и съвсем прост, изискваше присъстви­ето на шестимата, отварата, която Бран приготвяше от дни, и вяра.

— И искаш всички да оставим оръжията си в това голя­мо гърне, пълно с тая гадост?

Бран изви веждата си с белега към Райли.

— Това е котел и изобщо не е пълен с гадост.

Тя се наведе над големия съд, огледа гъстата синя теч­ност.

— Прилича ми на гадост. Като онази, с която леля ми Селма си маже косата.

— Косата или козината? – зачуди се Сойер и получи изпепеляващ поглед.

— Чиста е – обясни Бран – и пълна с енергия. Като свет­линните бомби, но под друга форма. Ще обвие хладното оръжие, куршумите, стрелите и гривните и онова, което ги изстрелва, със светлина и мощ.

Аника постави дясната си ръка върху лявата си гривна – само тя можеше да свали онова, което Бран и Саша бяха създали за нея.

— Трябва да имаме доверие. – Откопча гривната, после другата. Подаде ги.

— Пусни ги вътре с твоята ръка, с твоята вяра.

Аника внимателно сложи гривните върху повърхността на течността, гледаше ги как потъват бавно.

— Е, добре. – Сойер извади бойния си нож, ножа за гмуркане. С известно колебание извади от кобурите и два­та си пистолета.

— Трябва да вярваш – напомни му Аника.

— Да. Да. Е, никога не съм вярвал в някого, както вярвам на вас петимата. Затова… – Той пусна оръжията си в коте­ла, прибави мунициите.

Саша пусна вътре стрелите си.

— Арбалетът няма да се побере.