Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Валериан му се усмихна и наклони тясното си, силно сбръчкано лице. Зад него офицерите се изправиха върху постелите си и прошепнаха заедно с Аврелиан:

— Отче наш Валериан, господарю на тайните на Митра, за теб – първият огън!

Императорът протегна златната си чаша и Аврелиан я напълни с кръв.

Валериан я изпи на един дъх. Малко кръв се стече от ъгълчета на устните му. Той остави чашата пред постелята си и взе един хляб от стъклената купа със синкави отблясъци. Разчупи го, вдигна едно парче достатъчно високо, та всеки да може да го види.

— Митра е кръв, сперма и храна. Митра е животът чрез огъня и спермата. Митра е нашето изобилие.

Той сдъвка една хапка. Зад гърба му офицерите си поделиха останалото.

От съвсем обикновена тръстикова кошница Валериан извади току-що сплетен лавров венец и го положи върху главата на Аврелиан. Дрезгавият му глас отново излезе през съсухрените устни.

— Нека Аврелиан бъде нашият пратеник на Хелиос. Нека да бъде наш помощник и наш посланик пред римляните и пред безсмъртната воля на Непобедимото Слънце. Нека да продължи да го прави, докато има светлина над вселената. И да се знае – това е желанието на Митра, това е желанието на Валериан, вашият Отец тук на земята.

Преди да се обърне, Аврелиан вдиша миризмата на нажежено желязо. Центурионът, който малко преди това беше дамгосал бика, му протягаше дръжката с нажежения знак. Офицерът беше млад. Ужасът се четеше по чертите на лицето му и устните му трепереха. Аврелиан остави купата с кръв в ръцете на слуга.

— Дай.

Слънцето с лъчите, които сочеха във всички посоки на света, се заби в лявата част на гърдите му. Силната миризма на изгоряла плът внезапно предизвика гадене у Аврелиан. Той се завъртя, за да може всеки да види печата на Митра върху тялото му: слънцето и четирите му основни лъча. Чашите се вдигнаха, всички изреваха.

Раздиращата като от бодлива змия болка от изгореното се разпространи с известно закъснение до тила му. Пренебрегвайки я, Аврелиан взе отново купата. Топлата бича кръв се стече в устата му, стипчива и силна като хиляда вина.

* * *

Когато излязоха от пещерата, от деня оставаше само един час. Отново беше завалял силен сняг. От предния ден дебел слой покриваше просторния лагер Агрипиненсиум.

Плешивата глава на Валериан беше скрита под шлем, подплатен с одрана лъвска кожа със златни очи и заплашителни зъби. Лапите на трофея, спомен от лов в Сирия, потропваха по раменете му, придавайки на августейшия вид по-скоро на магьосник, отколкото на войн. Премяната му, подобна на тази на знаменосците, добавена към ниския му ръст, беше ставала повод за шеги в много легиони. До деня, в който присмехулниците разбираха за своя сметка колко смел и хитър беше старецът.

Валериан направи знак на офицерите, които вървяха след него, че иска да остане насаме с Аврелиан.

— Да повървим към реката, военачалник. Ще ти се отрази добре, а онова, което имам да ти казвам, няма да иде по-далече от ушите ти.

Аврелиан потръпна. И той като императора се беше увил с дебело кожено наметало, но възбудата, която го беше обзела в светилището, не намаляваше.