Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

— Митра! Митра! О, Покровителю. О, Фортуна, покажи ми Тайнството, което само аз, Валериан, Баща на съществата по света, на Рим и на неговите народи мога да узная. О, Божествено Слънце, чрез твоя Архангел дай ми силата на Орела, за да мога от небесата да стана равен на твоя порив и твоя плам.

Гласът на стария император, дрезгав и свистящ, отекваше под свода на пещерата. Въздухът едва ставаше за дишане, заради дима от факлите, уханието на тамян и неприятната миризма на урина.

Зад Валериан десетки офицери се бяха излегнали върху дървените нарове, покрити с меки матраци. Те се взираха напрегнато в лицето на императора.

Аврелиан, гол до кръста, стоеше прав пред бика. Четиригодишно диво животно с черна лъскава козина, което шест декуриона много трудно удържаха. То мучеше. Краката му бяха спънати, а рогата му бяха завързани за тежка дървена стойка, натъпкана с камъни. Златни лентички обвиваха главата и врата му, като му пречеха да вижда и засилваха гнева му. Камбанки, завързани на тестисите му, дрънкаха силно. Гърдите му се задъхваха, тръпки преминаваха по цялото му тяло. Гирлянди от цветя украсяваха гръбнака му, а венчелистчетата се посипваха в краката на статуята на Митра. Пурпурният й мрамор, лъскав като бронз, отразяваше вечната сцена: Митра, принасящ в жертва първородния бик.

Центурион изтегли железен прът от горещите въглени в огнището. Нажеженият му връх беше украсен със знак – малък колкото монета: слънце с лъчи в четирите посоки на света.

Центурионът притисна с твърда ръка желязото на рамото на бика. Черното слънце изпуши върху козината. Животното измуча и се дръпна, като повдигна с врат стойката от земята. Тя падна отново там с трясък, който отекна под целия свод.

Макар че роговете на животното бяха докоснали гърдите му, Аврелиан не беше помръднал и на педя, а ръцете му бяха останали скръстени върху топката на дръжката на сабята му. Той изчака животното да спре да мучи.

Когато отново стана почти тихо, той заговори с леко треперещ глас:

— Аз, Аврелиан, син на Юлия Корделия, внук на Хипса Домиция, син на слугини на Непобедимия Бог Слънце, аз съм пред теб, Начало на началата. Аз съм пред теб, о съвършено и безсмъртно Тяло на светлината. Нека стана твой непорочен син, аз, който съм роден от покварата на нещата. Позволи ми да се издигна в небесата с пламъка на Слънцето, което никога не умира, на мен, който съм храна за Смъртта.

Всички – офицери, декуриони и дори императорът, не успяха да се сдържат да не възкликнат от изненада, толкова бързо стана всичко. Със силата, с която стотици пъти беше напрягал мускулите си пред лицето на врага, Аврелиан вдигна острието на широката си сабя и го стовари във врата на бика.

Желязото сряза златните лентички и проникна с проскърцване в алената плът. Ръце, рамене, гърди, цялото тяло на Аврелиан потръпна. Острието заседна в костите в момента, когато животното мучеше и се присвиваше. Тримата декуриони, които се мъчеха да го задържат, бяха хвърлени към великолепно изрисуваната стена.