Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

— Идвам от Емеса. Баща ми е търговец там. Той притежава кораби, които ходят до Рим или Египет. Приятел е на Всепрославения, който ме видя един ден и реши, че съм хубава. Моят баща му каза: „Вземи я. Тя е най-малката и най-красивата от дъщерите ми. Подарявам ти я.”

— О!…

Те помълчаха малко. Зиновия попита:

— И ти ли ще се омъжваш за него?

— Не, не!

Дина се засмя. Смехът й беше изтънчен, като парфюма й.

— За мен той не може да се ожени.

— Защо?

— Защото Всепрославения се придържа към римския закон. Той ще има само една жена.

— Не е задължен – възрази Зиновия. – Той е цар на Палмира и на Комре. Неговите закони са като на племето маазин. Ако някой мъж желае да има няколко жени, никой не може да му го забрани. Във всеки случай не и римляните.

Дина поклати глава. Косите й, които сигурно бяха много дълги, докоснаха бедрата и сплетените им ръце.

— Моят баща е евреин. Той не е толкова важен човек като твоя. На Оденат изобщо не му се налага да се жени за мен. Достатъчно му е да съм в дома му.

Младото момиче добави:

— Но с теб е различно. Твоят бог те е избрал. Ти не си момиче като другите.

Зиновия отвори уста, за да възрази. Но замълча. Нямаше какво да се каже.

— Аз не ревнувам, изобщо. Не мисли и че ще започна. Напротив, за мен е голямо щастие, че си моя господарка. Много бях доволна, като те видях този следобед. Ти си толкова красива, че човек веднага се влюбва в теб! Можеш да си сигурна, че всички момичета тук мислят като мен.

— Но какво ще стане с теб?

— О, аз ще бъда…

Тя не го каза. Нямаше нужда.

Думите изведнъж бяха станали трудни за произнасяне. Дори в тъмното.

Дина се изправи. Повдигна косите си със свободната ръка. Парфюмът й се разнесе на талази в тъмното. Тя отговори на въпроса, който Зиновия не смееше да постави.

— Всепрославения още не ме е викал при себе си. А повече от година мина, откак напуснах бащиния си дом. Той е мил, но ме пренебрегва. Може би ме смята за твърде млада. Или недостатъчно красива, сега, когато знае, че ти ще му бъдеш съпруга.

— Съмнявам се – развесели се Зиновия. – Той сигурно още ме мисли за мъртва!

Те се изсмяха едновременно. Но Дина веднага върна сериозното изражение на лицето си. Тя вдигна сплетените им ръце и ги притисна към гърдите си. Зиновия усети две доста по-твърди и по-тежки, отколкото си ги представяше, гърди.

— Трябва да се пазиш от Офала – прошушна разтревожено Дина. – Когато тя желае злото някому, нищо не я спира.

— Защо тя би ми желала злото?

— Ти си й враг. Нали я видя одеве.

— Но защо съм й враг? Аз току-що пристигнах и…

— Не, не – възрази Дина по-силно. – Трябва да разбереш. Не си била в този дом през последните луни. Дори само при мисълта, че ще идваш, Офала полудяваше. Ти ще бъдеш съпруга на Всепрославения! Тя не желае това.

— И защо? Тази дъртофелница, да не би да има намерение да се омъжва за него?

— О, не – прихна Дина. – Не, тя се бои, че ще родиш син на Всепрославения.

— А, син… – прошепна изведнъж разстроена Зиновия.

— Разбира се. Офала иска Хайран, синът на сестра й Гардалай, мъртвата царица, да бъде единственият наследник.