Краят на детството
- Автор: Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Роман Сушков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Краят на детството». Краткое содержание книги:
Преводът е посредствен и явно е правен от руски. Позволих си да направя бегла редакция, за да отстраня това, което най-много боде очите. Според мене промените не нарушават авторските права на преводача и не променят неговата отговорност за качеството на превода.
Зад него се отвори врата и той чу стъпките на Питър ван Риберг, но не се обърна. Както винаги последва кратко мълчание, естествено, Питър погледна с неодобрение към термостата на климатичната инсталация — беше банална шегата, че генералният секретар обича да живее в хладилник. Стормгрен почака, докато заместникът му се приближи към прозореца и тогава само отмести погледа си от познатата, но все още очарователна гледка, която се откриваше от тая височина.
— Закъсняват — каза той. — Уейнрайт трябваше да е тук преди пет минути.
— Преди малко ми се обадиха от полицията — той води със себе си порядъчна тълпа и заради това шествие из улиците има задръствания. Ще се появи всеки момент. — Ван Риберг замълча, а сетне попита почти рязко: — Все още ли мислите, че е разумно да се срещате с него?
— Страхувам се, че е късно да отлагам срещата. Тъй или иначе се съгласих на нея, макар че, спомнете си, това не беше моя идея.
Стормгрен вече беше отишъл до писмената маса и въртеше в ръцете си своето знаменито ураново преспапие. Не се вълнуваше, но се чувстваше нерешителен. Хубаво беше, че Уейнрайт закъснява — това като че ли даваше някакво превъзходство в началото на преговорите. „Ето такива дреболии — помисли си Стормгрен — означават в нашата работа далеч повече, отколкото им се полага според разума и логиката.“
— Идват! — Ван Риберг едва не удари носа си в стъклото. — Приближават… Сигурно са поне три хиляди.
С дневника си в ръка Стормгрен отиде до своя заместник. На около половин миля от зданието на ООН се виждаше неголяма, но решителна процесия, която наближаваше. Над главите се развяваха лозунги, които не можеха да се прочетат от тук, но Стормгрен и така знаеше какво искаха те. След малко, надделявайки шума от уличното движение, до него достигна и ритмичното скандиране на зловещия многогласен хор. Стормгрен изпита внезапно отвращение. Наистина, човечеството можеше вече да се откаже от маршируващите тълпи и яростните лозунги!
Шествието се изравни със сградата на секретариата; навярно участниците разбираха, че той стои на прозореца — тук-там се повдигаха юмруци, впрочем, не съвсем уверено. Предизвикателството не се отнасяше към Стормгрен, макар че именно на него му показваха юмрук. Като заплаха на пигмеи към великан гневните юмруци бяха насочени към небето, където на височина около петдесет километра сияеше сребрист облак — флагманският кораб на флотата на Свръхвладетелите.
„И е напълно възможно Карелен да гледа всичко това и безкрайно да се забавлява — помисли си Стормгрен, — нали тази среща никога нямаше да се състои, ако не беше внушена от Попечителя.“
Днес за пръв път Стормгрен се срещаше с главата на Лигата за освобождение. Той престана да се пита разумна ли е тази стъпка — плановете на Карелен често пъти бяха толкова сложни, че човек не можеше нищо да разбере. Във всеки случай сериозна вреда от това нямаше да има. Но ако беше отказал да приеме Уейнрайт, Лигата щеше да използва отказа като оръжие срещу самия него — Стормгрен.
Александър Уейнрайт се оказа едър красив мъж под петдесетте. Стормгрен знаеше, че той е безусловно честен човек и поради това — два пъти по-опасен. Но бе явно искрен и затова беше трудно да се отнесеш към него с неприязън — сякаш не оценяваш убежденията му, а заедно с това и някои негови последователи.
Ван Риберг ги представи един на друг кратко и доста напрегнато, и Стормгрен пристъпи към работа, без да губи време.
— Предполагам — започна той, — че главната цел на вашето посещение е да заявите официално протеста си срещу плана за създаване на Световна федерация. Не греша ли?
Уейнрайт кимна сериозно с глава.
— Това е главното, господин секретар. Както ви е известно, в последните пет години ние се опитваме да отворим очите на човечеството за стоящата пред него опасност. Задачата ни се оказа трудна, защото изглежда болшинството от хората доброволно предоставя на Свръхвладетелите възможността да правят с нашия свят всичко, което им скимне. И все пак в различни страни нашата петиция е подписана от над пет милиона патриоти.
— Не са толкова много — пет милиона, а ние сме милиарди.
— Но не са и малко. При това, зад всеки, който е подписал, стоят много други, които съвсем не са уверени, че замисълът за създаване на федерация е разумен, а още повече — че той е справедлив. Даже Попечителят Карелен при цялото си могъщество не може с един подпис да отмени хилядолетната история на човечеството.