Смелият подвиг в пещерата на Али Баба
- Автор: Сейърс Дороти
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимира Накова-Трачева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смелият подвиг в пещерата на Али Баба». Краткое содержание книги:
— Бях сам. Не съм поемал никакви ненужни рискове.
— Може и така да е. Добре ще бъде все пак да се вземат мерки, за да замлъкне човекът от Скотланд Ярд … как му беше името? … Паркър. Също така и прислужникът на арестувания, Мървин Бънтър, а може би майка му и сестра му. Брат му е глупав дебелак и не ми се вярва арестуваният да е споделял нещо с него. Предполагам, че само предохранително наблюдение ще бъде достатъчно в случая.
За първи път арестуваният изглеждаше развълнуван.
— Сър, уверявам ви, че майка ми и сестра ми не знаят нищо, което би могло да навлече неприятности на Организацията.
— Трябвало е да помислите за тях по-рано. Дами и господа, моля поканете…
— Не! Не! — Човешката търпимост не можеше повече да понася тази излишна сцена. — Не! Вижте му сметката! Свършвайте! Разпуснете събранието! Полицията …
— Тишина!
Председателят обходи с поглед групата си. Тълпата беше настървена. Той отстъпи.
— Добре. Отведете арестувания и го накарайте да замлъкне. Ще го обработите до четвърта стенен, но непременно най-напред внимателно му обяснете какво означава това.
— Аха!
В очите се четеше вълче задоволство. Силни пръсти хванаха здраво ръцете на Уимзи.
- Един момент… За бога, оставете ме да умра прилично.
— Трябвало е да помислите за това по-рано. Отведете го! Дами и господа, бъдете спокойни — той няма да умре бързо.
— Стойте! Чакайте! — извика отчаяно Уимзи. — Искам да кажа нещо. Не моля за живота си — само за бърза смърт. Аз … мога да продам нещо.
— Да продадете?!
— Да.
— Ние не правим пазарлъци с предатели.
— Не… но вижте. Нима смятате, че не съм помислил за това, което може да се случи с мен. Не съм толкова луд. Аз оставих писмо.
— А! Е, най-после. Писмо. До кого?
До полицията. Ако не се върна до утре…
Е?
— Писмото ще бъде отворено.
— Сър — намеси се Номер Петнадесети, — това е блъф. Арестуваният не е изпращал никакво писмо. Следим го отблизо много месеци.
— Само че вижте — аз оставих писмото, преди да се преместя в Ламбет.
— В такъв случай то не би могло да съдържа ценна информация.
— Така ли мислите?
— Какво има в това писмо?
— Комбинацията на моя сейф.
— Така ли? Претърсван ли е сейфът на този човек?
— Да, сър.
— Какво има в него?
— Информация без значение, сър. Схема на нашата организация… Името на тази къща… Нищо, което да не може да се промени или прикрие, преди да е настъпило утрото.
Уимзи се усмихна.
— Проверихте ли вътрешното отделение на сейфа?
Настана мълчание.
— Чувате какво пита той — каза рязко председателят. — Открихте ли това вътрешно отделение?
— Няма никакво вътрешно отделение, сър. Той се опитва да блъфира.
— Не бих искал да ви противореча — Уимзи се насили да отговори с обичайния си любезен тон, — но наистина смятам, че не сте забелязали вътрешното отделение.
— Добре — каза председателят, — и какво има в това вътрешно отделение, ако наистина съществува?
— Имената на всички членове на Организацията с техните адреси, снимки и отпечатъци от пръстите.
— Какво?!
В погледа на хората около него ужасът прибави злоба. Уимзи не сваляше очи от председателя.
— Как казвате, че сте съумели да получите тази информация?
— Е, и аз се занимавам по малко с детективска работа.
— Но вас ви следяха.
— Вярно е. Отпечатъците на тези, които ме следяха, красят първа страница на колекцията.
— Това твърдение може ли да се докаже?
— Безспорно. Ще го докажа. Името на Номер Петнадесет например е …
— Спрете!
Надигна се бурен ропот. Председателят го заглуши с жест.
— Ако споменете тук имена, наистина няма да имате надежда за милост. Съществува обработка от пета степен, прилагана специално към хора, които споменават имена. Доведете арестувания в канцеларията ми. Продължавайте да танцувате!
Председателят измъкна, пистолет от задния си джоб и се изправи зад бюрото срещу овързания пленник.
— Говорете! — каза той.
— На ваше място бих махнал това нещо — каза Уимзи презрително. — Ще бъде много по-приятна смърт от обработка пета степен и може да се изкуша да я поискам …
— Откровен сте — каза председателят, — но малко прекалено. Хайде, не се бавете. Кажете ми какво знаете!
— Ще остана ли жив, ако ви кажа?
— Нищо не обещавам. Побързайте!
Уимзи сви овързаните си рамена, които пареха от болка.
— Естествено. Ще ви кажа каквото знам. Спрете ме, когато решите, че сте чули достатъчно.
Той се наведе напред и заговори тихо. Над тях шумът от грамофона и трополенето по пода показваха, че танците продължават. Случайните минувачи, които прекосяваха парка Хийт, отбелязваха, че хората от усамотената къща пак гуляят цяла нощ.