Смелият подвиг в пещерата на Али Баба
- Автор: Сейърс Дороти
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимира Накова-Трачева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смелият подвиг в пещерата на Али Баба». Краткое содержание книги:
— Боже мой! О, боже мой! — Ръцете й се вдигнаха, сякаш за да разкъсат маската, която я задушаваше. — Ти … Изчадие такова… Изчадие! Как се отваря вътрешната врата? Бързо! Какъв е секретът! Секретът!
— Не е трудно да го запомните, мадам, макар че е доста позабравен. Помните ли, като дете са ви разказвали приказката за Али Баба и четиридесетте разбойника. Когато поръчвах тази врата, спомних си с известна доза сантименталност за щастливите часове на моето детство. Вратата се отваря с думите: „Сезам, отвори се!“
— Аха! Колко време може да издържи човек в този капан? — каза Уимзи живо, — няколко часа, бих казал, ако се държи спокойно и не изчерпи на-личния кислород, като крещи и се блъска по стените. Ако отидем веднага, сигурно ще го заварим почти в добро състояние.
— Аз отивам. Хванете този човек и му дайте да разбере! Не го довършвайте, докато не се върна! Искам да видя как умира!
— Един момент — каза Уимзи, без да се трогне от това мило желание. — Струва ми се, че ще е по-добре да ме вземете със себе си.
— Защо … Защо?
— Защото само аз мога да отворя вратата.
— Но нали ми казахте секрета. Излъгахте ли ме?
— Не, тази е думата. Но видите ли, вратата е последен модел. Всъщност тя е най-новото постижение в тази област. Доста се гордея с нея. Тя наистина се отваря при думите „Сезам, отвори се!“, но само от моя глас.
— Вашия глас? Никакъв глас няма да ви остане. Какво искате да кажете с това — само от вашия глас?
— Точно каквото казвам. Не стискайте гърлото ми така, иначе можете да повредите гласа ми и вратата да не го познае. Веднъж бях настинал и цяла седмица не щеше да се отвори, защото можех да я увещавам само е дрезгав шепот. Дори и в нормално състояние понякога трябва да опитвам няколко пъти, преди да налучкам вярната интонация.
Номер Две се обърна към нисък набит мъж, който стоеше до нея, и попита:
— Вярно ли е това? Възможно ли е?
— Боя се, мадам, напълно — отговори мъжът учтиво. По тона Уимзи предположи, че е някакъв майстор, навярно инженер.
— Това електронно приспособление ли е? Разбираш ли от такива неща?
— Да, мадам. Някъде в него ще трябва да има микрофонно устройство, което превръща звука в серия от вибрации, които регулират електрическа игла. След като иглата очертае точната схема, веригата се затваря и вратата се отваря. Същото може да се постигне и с леки вибрации.
— Не можеш ли да я отвориш с инструменти!
— Да, мадам, но за това е нужно време. И то само ако се разбие механизмът, който навярно е добре защитен.
— Смятайте, че това се подразбира — подхвърли Уимзи с убеждаващ тон.
Тя обхвана главата си с ръце.
— Май сме победени — каза инженерът, донякъде с тон на уважение към добре свършената работа.
— Не, почакайте! Някой трябва да знае … Майсторите, които са го направили?
— В Германия — каза кратко Уимзи.
— Или … Да, да … Измислих … С грамофон. Този … този … той … ще го принудим да каже думата. Бързо, как може да стане това?
— Невъзможно е, мадам. Къде ще намерим апаратура в неделя в три и половина през нощта? Бедният господин отдавна ще е предал богу дух, преди…
Настъпи тишина и звуците на пробуждащия се ден нахлуха през затворените с капаци прозорци. Някъде в далечината прозвуча клаксон на автомобил.
— Предавам се — каза тя. — Трябва да го пуснем да иде. Развържете го! Ще го освободите, нали? — продължи тя, обръщайки се жаловито към Уимзи. — Не сте чак такова дяволско изчадие. Ще се върнете там и ще го спасите.
— Да го пуснем да иде, как пък не — намеси се един от мъжете. — И той няма да отиде в полицията, така ли мислите, мадам? С председателя е свършено, това е всичко, а ние да се омитаме, докато можем. Край, момчета! Хвърлете това приятелче в мазето и го заключете, за да не вдига врява и да разбуди полицията. Аз ще унищожа архива. Елате да ме контролирате, ако ми нямате вяра. Вие, Трийсети, знаете къде е ключът. Дайте ни петнайсетина минути да се изпарим и след това можете да хвърлите къщата във въздуха.
— Не! Не можете да тръгнете… не можете да го оставите да умре… Той ви е председател … водач … моят… Няма да позволя това… Освободете този негодник! Някой от вас да ми помогне с въжетата!
— Хайде да ги нямаме такива — каза мъжът, който се бе обадил преди това.
Хвана я за китките, а тя започна да се извива в ръцете му, пищеше, хапеше и се мъчеше да се освободи.