Тайната на жълтата стая

Портиерката и аз се върнахме обратно в павилиона. Вратата още издържаше на бесните удари на господин Станжерсон и Берние. Най-накрая тя отстъпи под яростните ни усилия и какво видяхме тогава? Трябва да ви кажа, че зад нас портиерката държеше лампата от лабораторията — една силна лампа, която осветяваше цялата стая.

Трябва да ви кажа също, господине, че Жълтата стая е съвсем малка. Госпожицата я мебелира с едно широко желязно легло, малка маса, нощно шкафче, тоалетка и два стола. Ето защо на светлината на голямата лампа, дето я държеше портиерката, ние видяхме всичко отведнъж. Госпожицата, по нощница, лежеше на пода сред голяма бъркотия. Масички и столове бяха катурнати, значи голям бой е имало. Явно бяха изкарали госпожицата от леглото; тя беше цялата в кръв, с ужасни следи от нокти по шията — кожата на врата беше почти издрана, от една дупка в дясното слепоочие течеше кръв — цяла локва на пода. Когато господин Станжерсон видя дъщеря си в туй състояние, той се спусна към нея с такъв отчаян вик, че беше мъка да го слушаш. Той видя, че нещастницата диша още и само с нея се занимаваше. Колкото до нас, ние търсихме убиеца, мерзавеца, който бе пожелал да убие нашата господарка, и, кълна ви се господине, че ако го бяхме намерили, щяхме да си уредим сметките с него. Но как да си обясним, че той не беше там, че вече беше изчезнал?… Това надминава всяко въображение. Никакъв човек нито под леглото, нито зад мебелите, никой! Само следите му открихме; кървави следи от широка мъжка длан по стените, а на вратата — голяма носна кърпа, червена от кръв, без никакви инициали, една стара барета, а по пода — пресни следи от безброй мъжки стъпки. Човекът, който бе вървял там, е имал големи крака и подметките му оставяха след себе си нещо като възчерни сажди. Откъде е минал този човек? Как е изчезнал? Не забравяйте, господине, че в Жълтата стая няма камина. Могъл е да излезе само през вратата, която е много тясна и през чийто праг влезе портиерката с лампата, докато портиерът и аз търсехме убиеца в тази малка квадратна стая, дето той не можеше да потъне и дето в крайна сметка не намерихме никого. Изкъртената и подпряна към стената врата не можеше да скрие нищо и ние се уверихме в това. Никакво бягство не бе възможно през прозореца, затворен с капаците и решетките, до които никой не се бе докосвал. Ами тогава? Тогава… започнах да вярвам в дявола.