Принцесата на татко
- Автор: Каменска-Донкова Румяна
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Принцесата на татко». Краткое содержание книги:
Татко работеше при военните. Колегите му взеха присърце това, че не виждам и често изработваха от дърво или желязо играчки, за да ме зарадват. Казах, че искам бюфетче и на другия ден татко ми донесе малко дървено шкафче с вратички и рафтчета. После исках да знам какво представлява кладенец и получих дървено кладенче с макара, която се завърташе с помощта на телена кукичка, и малка кофичка, вързана с конец, за да я спускам и вадя вода с нея. После ми направиха пейчица за кукли, съвсем като истинска. За Нова година исках дядо Мраз да ми донесе къщичка. Добрите колеги измайсториха истинска дървена къщичка с врата и прозорче, а вътре имаше спалня, гардероб и нощни шкафчета, купени навярно в магазин за играчки. За да ми е по-лесно да играя на „Не се сърди, човече“, някой направи дупки в една дъска и залепи върху нея изрязания картон на играта, а за да знам какво показва зарчето, направи на струг зарче с вдлъбнати точки. Както се случва с всяка принцеса, желанията ми ставаха все по-големи и неизпълними. За следващата Нова година поисках дядо Мраз да ми донесе болницата „Пирогов“. Баща ми намери решение и на тази задача — направи от плоскости триетажна къщичка. Дълги години с братовчедка ми играехме с тези две къщички. Там живееха малки куклички, обзавеждахме жилищата им, женехме ги, имаха бебета и т.н. Най-смешно беше на възрастните, като ни гледаха как успешно имитирахме собствените си къщи и родители.
Когато станах на 6 години, вкъщи започнаха да говорят, че трябва да ходя на училище. В Банкя имаше един учител от училището за слепи деца „Николай Островски“ — Петър Недев. Отидохме при него с майка ми и баба ми. Той ми показа учебник, написан на азбуката за слепи — Брайловата азбука. Каза на родителите ми, че трябва да ме научат да се обслужвам сама — хранене, обличане, оправяне на леглото. По-добре е за мен да отида първо в подготвителен клас, за да свикна, и после ще уча в първи клас.
Вкъщи настана голяма суматоха. Като не знаеха как да ме възпитават, родителите ми вършеха много неща вместо мен — обличаха ме, хранеха ме и др. Сега на малката ми главица се стовари огромен куп непознати задължения — трябваше да науча всичко наведнъж и то за много кратко време.
Като се замислях за това през годините, разбрах каква огромна роля всъщност има подражанието в човешкия живот и колко малко хора си дават сметка за това. Често са ми се обиждали, когато го споделям с другите. Думата подражателство е станала обидна, но само, когато се отнася за възрастен човек, съзнателно имитиращ поведението или постъпките на друг. Иначе, без да си дава сметка, човек се учи да ходи, да говори, да се облича, да извършва куп други действия чрез подражаване. За слепите голяма част от това е невъзможно. Тях някой трябва да ги учи на всичко, защото виждащите деца стотици пъти гледат как майка им или баща им прави едно или друго нещо. Имахме едно дете в училището, на което родителите не са давали да ходи. Това се оправи бавно и с много усилия. Може би сега някой работи с родителите на слепите деца и дано е така, за да им се спестят голяма част от трудностите.
Като гръм от ясно небе върху главата на малката принцеса се стовариха куп проблеми. Но, както и да е, криво-ляво се научих да се справям с многото дрехи, които трябваше да навличам, да връзвам връзките на обувките си и да познавам коя е лявата и коя — дясната. Оправянето на леглото беше наистина трудна, а като се имат предвид малките ми размери, и голяма работа, но и там получих основни познания. Колкото за яденето с лъжица и вилица, здравата се уморявах, особено ако храната не ме привличаше. Ядях подред с лявата и дясната ръка, но като видяха това, всички вкъщи много ми се караха и накрая проядох само с дясната, за което сега искрено съжалявам. Тогава не ми идваше и наум какви трудности и препятствия ме чакат, дори и не подозирах за съществуването на някои от тях, но децата имат чудесното свойство да приемат нещата каквито са и не могат да си представят, че може да е другояче. Подсъзнателно вярват, че щом наоколо има възрастни, те знаят кое е най-добро и в края на краищата всичко ще свърши добре. Освен това много ми помогнаха приказките. Никога не се отчайвах напълно, знаех, че в нужния момент винаги става нещо — или ще дойде добрата фея, или ще се намеси летящото килимче или царският син ще спаси положението. И така, с много поучения и притеснения, тръгнах към светлите простори на науката.