Принцесата на татко

Друг елемент от живота ми на принцеса бе ходенето в градската баня. Винаги го свързвах с нещо леко, ефирно, вълшебно. След години разбрах, че това до голяма степен е било и резултат от действието на минералната вода. Обичах да се плискам под душа, после да ходим на така наречените „иглички“. Това е нещо подобно на цилиндър, направен от метални тръби, от които изтичат тънки струйки вода. Когато влезеш в него, отвсякъде те гъделичкат малки иглички. Казват, че тези процедури са полезни за нервите. Сега изразът: „Какво си се развикал, като че си в градска баня“ постепенно губи значението си. Но и днес си представям шума от плискането на вода, бъбренето на нашите майки и баби, които взаимно си търкат гърбовете и си разменят махленските клюки. Става ми родно, мило и доста тъжно като си представя сегашната ни отчужденост. Но най-жадуваният миг беше влизането в басейна. Исках да ходим по-късно, когато източват водата, защото тогава позволяваха на децата да играят до насита. Падаше голямо джапане и плискане. Иначе възрастните се караха и не ни даваха да разбълникваме водата. Басейнът прибавяше още един щрих към представата, че съм принцеса. Сега бях малката русалка от приказката на Андерсен, дъщерята на Морския цар, която жертвала живота си за щастието на любимия княз. Ритуалът завършваше в сладкарницата, където майките или бабите ни черпеха с паста и лимонада. После се прибирахме уморени и щастливи и наистина заспивахме като къпани.

Някъде по това време осъзнах също, че обичам да пипам лицата на хората. Отначало приемах като естествено да докосвам човека, който ме гушка. Челата на роднините ми приличаха на различни плодове — майка ми на круша, челото на баща ми беше като от кадифе, чичо ми бе гладък като стъкло, а баба ми, понеже имаше дълбоки бръчки, наричах зелка. По-късно разбрах, че е неприлично да пипам непознатите и исках разрешение за това. С годините това желание не ме изостави. Особено ако общувам често с някого, непременно искам да му пипна лицето, та като говоря с него, да си го представям. Ако е невъзможно или ми е неудобно да го поискам, си представям някакво лице. Често желанието ми става непобедимо и тогава моля човека да си даде лицето. Странното на такъв близък допир е, че разбирам много добре чувствата на човека. Ако не иска да го пипна, казвам, че има бодли — сякаш нещо отблъсква ръцете ми. Когато се разделям с близките си хора и с тези, които обичам, им казвам специален поздрав. „Чао, пипам те“, „Щипвам те по аскетичните (сочните) бузи.“ или „Чао, пипам ти диагоналната бръчка“ в зависимост от това коя особеност на лицето му ми е направила впечатление. Нека разбере, че поздравът е единствено мой и единствено за него. Това желание за пипането си е само мое. Много слепи, дори да са родени така, не искат да пипат лица.