Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
за да не преминат в отвъдното. Когато Лиса ме върна от мърт-
вите, аз останах свързана с техния свят. Бяха ми нужни доста
усилия и самоконтрол, за да се науча да блокирам призраците,
които ме следваха. Магическите защити, които пазеха морои-
те, всъщност държаха повечето духове далеч от мен, но този
път исках да са тук. Да им дам този достъп, да отворя защит-
ните си стени... ами, беше си опасно.
Нещо ми подсказваше, че ако някога е имало неспокоен
дух, то това ще бъде кралицата, която е била убита в собст-
веното ѝ легло. Не видях познати лица сред тази група, но не
губех надежда.
– Татяна – прошепнах, концентрирайки мислите си върху
мъртвото лице на кралицата. – Татяна, ела при мен.
Някога можех много лесно да призовавам един дух: прияте-
лят ми Мейсън, който бе убит от стригой. Въпреки че с Татяна
не бяхме толкова близки, колкото с Мейсън, двете с нея опреде-
лено бяхме свързани. Мъглявината от лица се завъртя пред мен
и започнах да се отчайвам. Тогава изведнъж тя се появи.
Беше с дрехите, с които е била убита – дълга нощница и
пеньоар, целите в кръв. Чертите ѝ бяха размазани, трепка-
19
р и ш е л м и й д
ха като екран на развален телевизор. При все това короната
на главата ѝ и величествената ѝ осанка ѝ придаваха същото
кралско излъчване, което помнех. Тя просто се взираше в мен,
тъмният ѝ поглед направо пронизваше душата ми. В гърдите
ми се надигна буря от емоции. Както винаги, когато бях около
нея, в мен лумнаха гняв и възмущение. Но изведнъж тези чув-
ства бяха разсеяни от изненадваща вълна на симпатия. Ничий
живот не биваше да свършва като нейния.
Поколебах се, изплашена, че пазачите ще ме чуят. Имах чув-
ството, че няма значение колко тихо говоря, а и никой от тях не
можеше да види това, което виждах аз. Вдигнах бележката.
– Ти ли си написала това? – попитах на един дъх. – Това
вярно ли е?
Тя продължи да се взира в мен. И духът на Мейсън се дър-
жеше по същия начин. Да призовеш мъртвите, е едно; да об-
щуваш с тях – съвсем друго.
– Трябва да знам. Ако съществува друг потомък на Драго-
мир, ще го намеря. – Нямаше смисъл да привличам внимание-
то върху факта, че не бях в положението да намеря когото и да
било. – Но трябва да ми кажеш. Ти ли си написала това писмо?
Истина ли е?
Единственият отговор беше този влудяващ втренчен поглед.
Чувството ми на безсилие нарасна, а присъствието на всички
тези духове започна да ми причинява главоболие. Очевидно и
мъртва, Татяна беше също така вбесяваща, както като жива.
Канех се да издигна отново защитните си стени и да про-
пъдя призраците, когато Татяна направи почти незабележимо
движение. Кимна съвсем леко. Втренченият ѝ поглед се откло-
ни към листа в ръката ми и сетне, като с магическа пръчка, тя
изчезна.
Издигнах бариерите си, като напрегнах цялата си воля, за
да се отделя от мъртвите. Главоболието ми не изчезна, но оне-
зи лица – да. Отпуснах се отново върху леглото и се втренчих
невиждащо в бележката. Бях получила отговор. Бележката
беше истинска. Татяна я бе написала. Някак си се съмнявах,
че духът ѝ ще има причина да ме излъже.
Опънах се върху леглото, отпуснах глава върху възглавни-
цата и зачаках ужасната пулсираща болка да стихне. Затворих
20
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
очи и използвах духовната връзка, за да разбера какво прави
Лиса. След ареста ми тя беше заета да убеждава и да спори в
моя защита, затова очаквах да върши нещо подобно. Вместо
това, тя... пазаруваше дрехи.
Едва не се почувствах обидена от лекомислието на най-
добрата си приятелка, докато не осъзнах, че избира траурна
рокля. Намираше се в един от специалните магазини в дво-
ра, където пазаруваха само кралските особи. За моя изненада
Ейдриън беше с нея. Гледката на познатото му красиво лице
донякъде разпръсна страха ми. Едно бързо проникване в съз-
нанието ѝ ми обясни защо той е тук: тя го бе убедила да я
придружи, защото не искаше да го оставя сам.
Можех да разбера защо. Той беше мъртво пиян. Беше ис-
тинско чудо, че може да се държи на краката си. Всъщност
дълбоко подозирах, че стената, на която се бе облегнал, е
единственото, което го държеше прав. Кестенявата му коса бе
разрошена – но не нарочно в обичайния му артистичен стил.
Зелените му очи бяха кръвясали.