Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
– Старче – промълвих уморено. – Какво правиш тук?
Пред мен стоеше Ейб Мазур. Както винаги, гледката не
беше за изпускане. Беше средата на лятото – горещо и влажно,
след като се намирахме насред провинциална Пенсилвания, –
ала това не му бе попречило да се облече в костюм. Беше в
обичайния за него крещящ стил, но идеално ушит, в допълне-
ние с бляскава риза от пурпурна коприна и шал в тон, който си
беше истински убиец. Златните бижута проблясваха на фона
на мургавата му кожа. Стори ми се, че наскоро е подстригал
късата си черна брада. Ейб беше морой и макар да не беше от
кралски произход, имаше достатъчно влияние и връзки.
Освен това ми беше баща.
– Аз съм твоят адвокат – заяви той жизнерадостно. – И
разбира се, съм тук, за да ти дам правен съвет.
– Ти не си адвокат – напомних му. – И последният ти съвет
не ми помогна особено.
Беше злобно от моя страна. Ейб – въпреки че нямаше про-
фесионална подготовка – ме бе защитавал на изслушването.
Очевидно, след като бях затворена и ме очакваше процес, ре-
зултатите от защитата му не бяха велики. Но в уединението
си започнах да осъзнавам, че той е бил прав за нещо. Нито
един адвокат, без значение колко добър, не би могъл да ме
спаси на това изслушване. Трябваше да му призная, че се бе
застъпил за изгубена кауза, макар че, като се имаше предвид,
10
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
че се познавахме съвсем бегло, все още не бях сигурна защо
го бе направил. Най-вероятната ми хипотеза беше, че просто
не вярва на кралските потомци, а и се е почувствал задължен
като баща. В този ред.
– Представянето ми беше идеално – възрази той. – Докато
завладяващата ти реч, в която заяви: „ако бях убийцата“, не ни
помогна особено. Да наведеш съдията на подобни мисли, не
беше най-умното, което би могла да сториш.
Пренебрегнах саркастичната му забележка и скръстих ръце.
– И така, какво правиш тук? Зная, че не е само родителско
посещение. Ти никога не правиш нищо без причина.
– Разбира се, че не. Защо бих правил каквото и да е без
причина?
– Не започвай пак с твоята кръгова логика.
Той ми смигна.
– Не бъди завистлива. Ако работиш упорито и си го поста-
виш за цел, може би някой ден ще си проличи, че си наследила
блестящите ми умения за логическо разсъждение.
– Ейб – прекъснах го, – давай по същество.
– Добре, добре – въздъхна той. – Дойдох, за да ти съобщя,
че процесът ти може да се състои по-скоро.
– К-какво? Това са страхотни новини! – Или поне аз така си
мислех. Неговото изражение показваше обратното. Послед-
ното, което чух, беше, че процесът можеше да бъде насрочен
за след няколко месеца. Само мисълта за това – да остана тол-
кова дълго в тази килия – ме накара отново да почувствам
пристъп на клаустрофобия.
– Роуз, предполагам, разбираш, че процесът ти ще бъде
почти идентичен с изслушването. Същите доказателства и
осъдителна присъда.
– Да, но вероятно трябва да има нещо, което бихме могли
да направим преди това, нали? Да открием доказателство, ко-
ето да докаже, че съм невинна? – Внезапно осъзнах какъв е
проблемът. – Когато каза, че процесът може да се състои „по-
скоро“, колко скоро имаше предвид?
– В идеалния случай те биха искали да е след коронясва-
нето на новия крал или кралица. Нали се сещаш, като част от
празненствата след церемонията.
11
р и ш е л м и й д
Тонът му беше безгрижен, но докато се взирах в тъмните
му очи, осъзнах цялото му значение. В главата ми заподска-
чаха числа.
– Погребението е тази седмица, а изборите са веднага след
това... Значи казваш, че мога да бъда изправена пред съда и
осъдена, да речем, след две седмици?
Ейб кимна.
Хвърлих се отново към решетките, докато сърцето ми бяс-
но туптеше в гърдите ми.
– Две седмици? Сериозно ли говориш?
Когато каза, че процесът може да бъде изтеглен по-напред,
предположих, че дотогава има още поне месец. Достатъчно
време, за да се открие ново доказателство. Как щях да го от-
крия? Не ми беше ясно. А ето че сега времето ме притискаше.
Две седмици не бяха достатъчни, особено при тази оживена
дейност в двора. Само допреди няколко минути негодувах
срещу времето, което щеше да се наложи да прекарам в тази
килия. Сега изведнъж се оказа, че разполагам с прекалено
малко време, а отговорът на следващия ми въпрос можеше