Последна саможертва

– Просто исках да те видя. И да огледам килията.

Да, така беше. Докато говорехме, погледът на баща ми ви-

наги се връщаше към мен; нямаше съмнение, че основното

му внимание е насочено към мен. Във взаимната ни размя-

на на реплики нямаше нищо, което да обезпокои пазачите ми.

Но доста често виждах как погледът на Ейб обхожда всичко,

докато очите му се стрелкат наоколо – коридора, килията и

всякакви други подробности, които намираше за интересни.

Ейб не си бе извоювал репутацията на змей – или огромна

змия – за нищо. Беше пресметлив, винаги търсеше изгода от

всяка ситуация. Изглежда склонността ми към откачени пла-

нове бе семейна черта.

– Освен това исках да ти помогна да мине времето ти по-

бързо. – Той се усмихна, измъкна изпод мишницата си две

списания и една книга и ги провря през решетките. – Може би

това ще свърши работа.

Съмнявах се, че каквито и да било развлечения ще напра-

вят двете седмици, оставащи до смъртта ми, по-поносими.

Книгата беше „Граф Монте Кристо“. Взех я. Исках да измис-

ля някаква остроумна шега, да направя нещо, така че всичко

това да изглежда по-малко реално.

– Гледала съм филма. Деликатният ти символизъм не е чак

толкова деликатен. Освен ако не си скрил пила в нея.

 15 

р и ш е л м и й д

– Книгата винаги е по-добра от филма. – Той понечи да се

обърне. – Може би следващия път ще проведем литературна

дискусия.

– Почакай. – Захвърлих върху леглото материала за че-

тене. – Преди да си отидеш... в цялата тази бъркотия, никой

изобщо не повдигна въпроса кой действително я е убил. – Ко-

гато Ейб не отговори веднага, го изгледах остро. – Ти вярваш, че не съм го направила аз, нали? – Нищо чудно да си мислеше,

че съм виновна, и въпреки това да се опитваше да ми помогне.

Щеше да бъде напълно в негов стил.

– Вярвам, че моята сладка дъщеря е способна на убий-

ство – каза той накрая. – Но не и на това.

– Тогава кой го е направил?

– Това – рече баща ми, преди да си тръгне – е нещо, което

се опитвам да открия.

– Но ти самият каза току-що, че не разполагаме с време!

Ейб! – Не исках да си тръгва. Не исках да остана сама със

страховете си. – Няма начин да се справим с това!

– Не забравяй какво ти казах в съдебната зала! – извика ми

той в отговор.

Изчезна от погледа ми и аз се отпуснах отново върху лег-

лото, припомняйки си онзи ден в съда. В края на изслушва-

нето той ми заяви – съвсем категорично, – че няма да бъда

екзекутирана. Дори няма да стигна до процес. Ейб Мазур не

беше от тези, които дават напразни обещания, но започвах да

си мисля, че дори неговите възможности имат граници, особе-

но след като имаше промени в срока.

Погледнах отново към смачкания лист в ръката си и го разгъ-

нах. Него също бях получила в съдебната зала. Беше ми даден