Смъртоносни разкрития
- Автор: Пирсон Ридли
- Серия: Walt Fleming #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносни разкрития». Краткое содержание книги:
Съвместното разследване на Флеминг и Болд се сблъсква с нови проблеми. Мартел Гейл, известен спортист, е намерен убит в Сън Вали. Подозренията падат върху двама от местните богаташи, заплашвали Гейл дни преди смъртта му. За лош късмет на шерифа обаче, те са хора, които — освен с много пари — разполагат и с отлични адвокати.
Докато подрежда пъзела на двете убийства, у Флеминг се зараждат подозрения и към жената, която обича — Фиона Кеншоу. Това още повече го обърква. За да решат случая, Болд и шерифът ще се изправят срещу могъщи финансови интереси, ще изложат себе си и близките си на смъртна опасност.
— То е същото — обади се сестра й Ники.
— Защото това съм сготвил за вечеря — отвърна Уолт. — Мислех, че ще ти хареса. Това е любимото ти ядене.
— Не е.
— На мен ми харесва — каза Ники.
— Не си длъжна да го ядеш, Ем. Но ако не вечеряш, няма да има сладолед с Лиза.
— Не е честно.
Ники завъртя очи. Тя разбираше сестра си не повече от Уолт.
— Това е положението: няма вечеря, няма сладолед. Бях планирал вие трите да отидете с колелетата до „Петнайсетте аромата“. Но ако предпочиташ да не ходиш…
Той успя да отвори с ритник вратата, носейки дъската. Беатрис, Емили и Ники го последваха.
Лиза се втурна през входната врата и се извини за закъснението. Уолт обсъди с нея правилата за вечерта, включително времето за лягане и разходката за сладолед, което бе напълно излишно, защото Лиза познаваше ежедневието на момичетата по-добре от самия него.
— Много си се изтупал — рече тя, когато той свали престилката и облече сакото.
— Това е единственият ми костюм.
— Отива ти.
— Ха-ха. Отивам на вечерята на Защитниците. Гъзарска работа.
Уолт прегърна дъщерите си за лека нощ, като Емили почти не му отвърна, и въздъхна дълбоко, щом излезе навън. В Хейли ранните летни вечери бяха райско време и тази не беше изключение. Слънцето висеше изненадващо високо в небето за седем часа, докосвайки върховете на западните планини, и златистата му светлина придаваше на околността вълшебен, неземен вид. Косачките в квартала бръмчаха и във въздуха се носеше аромат на горящи въглени. Група деца профучаха покрай него на велосипедите си.
Докато шофираше на север, Уолт се мъчеше да съчини нещо, което да каже на Фиона и да разчупи леда между тях. Тя му бе пратила имейл със снимките от пораженията от мечката — без никакъв коментар. Той й звъня два пъти, уж да поговорят за това, но тя не му се обади. Фиона не за първи път се откъсваше от света — от време на време се случваше да изчезне за цели дни, недостъпна, непредсказуема — но този път той имаше чувството, че е лично.
Тържествената конферентна зала на Сън Вали, разположена в странноприемница „Сън Вали“, беше много луксозна, наскоро бе претърпяла ремонт за милиони долари. Беше пълна с пищно наредени маси за триста гости и имаше ниска сцена и катедра. На два прожекционни екрана течеше пауър пойнт слайдшоу на работещи жени, примесени със списъци на постиженията на нестопанската организация за подкрепа на жертвите на насилие. Всяка маса за десетима си имаше спонсор. Уолт беше гост на един генерал в оставка, който за щастие бе поел сметката.
Фиона седеше отляво на Уолт, а до нея бе Кайра Туливич. Двайсет и една годишната Кайра, възхитителна и прекрасна в лятната си рокля, преди две години бе станала жертва на жестоко насилие и важен свидетел за Уолт. Тази вечер тя трябваше да връчи една от двете основни грамоти. Изглеждаше нервна и объркана, докато изучаваше приборите и се опитваше да реши коя вилица да използва.
Уолт сръчка Фиона и й даде знак да я спасява. Фиона посочи на Кайра външната вилица и върху лицето на младата жена се изписа облекчение.
— Благодаря, че ме подсети — прошепна Фиона на Уолт.
— Радвам се да чуя гласа ти — усмихна се той.
— Можем да обсъдим това по-късно — каза тя.
— Но няма, нали? Защото не отговаряш на обажданията ми.
— По-късно…
— Борих се упорито за теб. Явно не беше достатъчно, знам — ти ми го каза — но толкова, колкото посмях като шериф… Обясних ти деликатните си отношения с вестника. — Той хапна още малко салата и погледна как тя дори не посегна към чинията си. — Ти така и не ми обясни защо това е толкова важно за теб. Съдейки по държанието ти, предполагам, че става дума за нещо повече от скромност или суетност. Но убий ме, не мога да разбера какво е.
— Така е, не можеш да го проумееш… — въздъхна тя.
— Но щом е било толкова важно…
— Стореното — сторено — прекъсна го Фиона.
— Не ми изглежда така.
— Нима?
— Защо си толкова ядосана?
— Ядосана ли съм? Не е нарочно. Наистина. Не се сърдя на теб.
— Разбира се, че на мен се сърдиш.
— Не съм го искала.
— Не ти вярвам.
Той вдигна глава. Всички на масата бяха вперили погледи в тях и ги слушаха. Миг по-късно се върнаха към храната и престорените си разговори, но Уолт осъзна, че са чули всяка дума. А това означаваше, че по-голямата част от долината ще научи за какво си е говорил с Фиона. Това бе благословията и проклятието на Ууд Ривър Вали и нещо, което всички жители охотно търпяха като неизменна част от живота си.