Смъртоносни разкрития
- Автор: Пирсон Ридли
- Серия: Walt Fleming #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Смъртоносни разкрития». Краткое содержание книги:
Съвместното разследване на Флеминг и Болд се сблъсква с нови проблеми. Мартел Гейл, известен спортист, е намерен убит в Сън Вали. Подозренията падат върху двама от местните богаташи, заплашвали Гейл дни преди смъртта му. За лош късмет на шерифа обаче, те са хора, които — освен с много пари — разполагат и с отлични адвокати.
Докато подрежда пъзела на двете убийства, у Флеминг се зараждат подозрения и към жената, която обича — Фиона Кеншоу. Това още повече го обърква. За да решат случая, Болд и шерифът ще се изправят срещу могъщи финансови интереси, ще изложат себе си и близките си на смъртна опасност.
— Значи трябва да идваш по-често — рече Уолт, като твърде късно осъзна, че един мъж не казва такива работи на щастливо омъжена жена.
— Нужно им е време.
— Те никога няма да го преодолеят. А Ники може би няма дори да го приеме.
— Разбира се, че ще го приеме — настоя Лиза.
— Ем може и да крие чувствата си, но поне на външен вид не изглежда засегната. Мисля, че тя е продължила нататък.
— Със сигурност Ники е тази, която трябва да следим. Каква е програмата за седмицата?
— Има заседание на градския съвет в сряда — каза той — и учебна спасителна операция в четвъртък. А в петък вечерта има събиране на Камарата, от което се надявам да се измъкна.
— Сряда и четвъртък не са проблем и ще запазя петък свободен за всеки случай. — Тя направи пауза. — Слушай, Уолт, трябва да те помоля за една услуга.
— Само кажи…
— Услугата е голяма — предупреди го тя.
— Остави аз да преценя това.
— Става дума за дъщерята на съседката ми. На петнайсет е. Бременна е в осмата седмица. Тя хвърля вината, отговорността, или каквото е там, на своя приятел. Не познавам добре момчето, но съм го виждала и ми изглежда свястно.
— Случва се. Искаш да се погрижим да си признае ли? — попита Уолт.
Изражението, изписано на лицето й, му бе непознато. Тя му помагаше с момичетата кажи-речи откакто се бяха родили, далеч преди раздялата с Гейл. Беше се научила да познава настроенията му, знаеше кога да спазва дистанция, кога да го заприказва. Той пък бе научил, че Лиза винаги е невъзмутима, че е една от онези жени, чието настроение варира между добро и по-добро. Тя не се оплакваше. Не отстъпваше. Но някак си успяваше да запази спокойствието в себе си и в околните. Сегашното й изражение на объркване, загриженост и страх бе нещо ново за него.
— Или имаш предвид нещо друго… — погледна я замислено той, след като тя не продума.
— Мисля, че е на доведения й баща. — Лиза сведе очи, не искаше да срещне погледа му.
— О, по дяволите…
Лиза кимна мрачно.
— Имаме котки — каза тя, сякаш това обясняваше нещо. — Веднъж една от тях не се прибра вечерта… Това беше преди доста време, някъде миналото лято… Зърнах я в двора на съседите и отидох да я взема. Беше много късно. Доста след полунощ. Тогава чух момичето… Със сигурност беше нейният глас, а не на майка й… Тя стенеше… Викаше… Правеше секс с някого, но явно това не й харесваше. Котката ми стоеше под онзи прозорец, сякаш гласът на момичето я беше хипнотизирал и не я пускаше да си тръгне. Не исках да оставам. Исках да взема котката и да се махна, но нещо не ми позволяваше. Това не беше воайорство, а нужда да помогна. Той заглушаваше виковете й. Опитваше се да я накара да пази тишина. Не ме гледай така: една жена усеща разликата, повярвай ми. Не можех да надзърна през прозореца, а и пердето бе дръпнато. Но докато слушах стенанията и хленча й, една ръка се залепи на стъклото. Голяма, мъжка ръка. С венчален пръстен. Не беше ръката на осемнайсетгодишно момче.
Загриженото изражение не беше я напуснало, но по лицето й се стичаха сълзи. След малко тя сви устни и избърса очи.
— И момичето обвинява приятеля си — рече Уолт.
— Така два живота са съсипани, а виновникът се измъква невредим. Тя има деветгодишна сестричка. И още една, петгодишна. Той вече им е хвърлил око… подсигурил се е за дълго време напред.
— Един тест за бащинство ще реши въпроса — гневно изрече Уолт.
— Като че ли той ще позволи да го направят…
— Има си начини.
— Не исках да се обръщам към теб, но понякога човек не може да не бъде съпричастен…
— Стига глупости. Би било престъпление да не реагираш. Напиши ми имената. Ще видя какво мога да направя.
Той я поведе към хола, откъдето се разнасяше странен чуруликащ звук.
— Търсят те по скайпа — каза Лиза. — Ние също сме регистрирани. — Тя влезе бързо в стаята и посочи едно прозорче на монитора. — Искаш ли да отговориш?
— Да, моля те.
Тя цъкна с мишката, надраска две имена и му махна за довиждане, докато излизаше през задната врата.
Прозорчето на монитора показваше едро лице, сурово и напрегнато, с широко отворени очи и посивяваща старомодна прическа. Лицето напомни на Уолт за бейзболен рефер.
— Лу Болд. — Гласът не бе толкова груб, колкото очакваше. Беше нисък, но мек.
— Уолт Флеминг. Радвам се да се запознаем.