Дребната старица, която наруши всички правила

– А сега, мили приятели, трябва да танцуваме!

– Вие танцувайте – каза Умника и се потупа по корема.

– Да танцуваме, да, абсолютно – каза Греблото и се надигна, но беше толкова нестабилен, че на Кристина й се наложи да танцува сама.

– „По-достойно е да дръзнеш да рискуваш, нежели без плам ти да угаснеш“ – изрецитира тя с широко разперени ръце.

Макар че така и не беше успяла да сбъдне мечтата си да стане библиотекар, Кристина винаги се беше интересувала от литература. И ако тя не знаеше нещо за шведските класици, то явно не си заслужаваше да се знае.

– Хайде, пак започна да цитира класиците – измърмори Марта. – Стига да не започне да рецитира „Одисей“.

– Или нещо от „Сагата на Гьоста Берлинг“... – добави Умника.

– „По-прекрасно е да чуеш как се къса тетивата, отколкото ти лък да не опънеш“ – продължи Кристина.

– Може това да стане нашият девиз! – предложи Марта.

– Кое – „да скъсаш тетивата“? – прекъсна я Греблото. – Не, предлагам нашият девиз да бъде този: „По-добре да се окажеш в счупено легло, отколкото винаги да спиш сам“.

Кристина се изчерви и спря по средата на танцовата си стъпка.

– Гребло! – каза Ана-Грета и се нацупи. – Трябва ли да си толкова груб? Дръж се прилично!

– Е, ние вече опънахме тетивата, нали? – каза Кристина. – От днес нататък трябва да се качваме тук поне веднъж в седмицата.

Тя взе чашата си и я вдигна:

– Наздраве! За следващия път!

Петимата вдигнаха чашите си за наздравица и продължиха в същия дух, докато клепачите им не започнаха да натежават, а думите да се завалят в устата им. Марта заговори на стария си южняшки диалект – нещо, което се случваше само когато беше много уморена. Тя го възприе като предупреждение за надвисналата опасност.

– А сега, мили приятели, трябва да измием съдовете и да подредим кухнята, преди да се върнем долу – каза тя.

– Заповядай – отговори Греблото и напълни чашата на Марта. – Можеш да започваш с чиниите, щом толкова държиш.

– Не, наистина трябва да подредим и да върнем всичко на мястото му, така че никой да не забележи, че сме идвали – настоя тя и бутна чашата си встрани.

– Ако си толкова уморена, можеш да си починеш на рамото ми – предложи Умника и приятелски я потупа по бузата.

И стана така, че Марта облегна глава на рамото му и заспа.

На следващата сутрин Ингмар Матсон, директорът на старчески дом „Диамант“, пристигна на работа и чу странни шумове, които се разнасяха от служебните помещения. Тежкото ръмжене звучеше така, сякаш цяло стадо мечки са избягали от зоологическата градина. Той погледна в офиса и не видя нищо нередно, но след това забеляза, че вратата към кухнята беше отворена.

– Какво, за бога... – успя да каже той, преди да се спъне в една проходилка и да падне на пода.