Дребната старица, която наруши всички правила

Марта се събуди от далечно бръмчене, последвано от отчетлив звън. Тя отвори очи и се опита да се ориентира. А, да, беше в старческия дом, разбира се. И да, разбира се, че я беше събудил Греблото, както всички наричаха нейния добър приятел Бертил Енгстрьом. Той имаше навика да става посред нощ, за да похапва. И винаги слагаше нещо в микровълновата фурна, а после съвсем забравяше за него. Марта стана от леглото и се отправи към кухнята, като си помагаше с проходилката. Отвори микровълновата фурна, като си мърмореше под нос, и извади една порция спагети с кюфтенца в доматен сос, покрита с пластмасово фолио. Сетне замечтано се загледа в къщите от другата страна на улицата. Няколко светлини меко сияеха в нощта. Тя си помисли, че в отсрещните къщи със сигурност имаше истински кухни. Тук, в старческия дом, преди също имаха оборудвана кухня, но новите собственици бяха съкратили кухненските работници, за да спестят персонал и пари. Преди компанията „Диамант“ да поеме управлението на дома, времето за хранене беше събитието на деня, а в трапезарията се носеше уханието на вкусна храна. А сега? Марта се прозя и се подпря на умивалника. Общо взето, всичко беше станало по-зле и тя често намираше утеха единствено в сънищата си. Колко хубав беше сънят, от който се беше събудила току-що... все едно наистина беше ходила до банката, все едно собственото й подсъзнание беше поело контрол върху нея, за да й каже нещо. В училище винаги беше протестирала срещу нещата, които смяташе за несправедливи. Дори през годините си като учителка беше продължила да се бори срещу неприемливите правила и глупавите нововъведения. Но странно защо тук, в старческия дом, просто се беше предала пред всичко. Как се беше оставила да потъне в такова послушание и летаргия? Хората, които не харесваха управлението на своите държавници, вдигаха революции. Като нищо можеха да направят същото и тук – само трябваше да накара приятелите си да я подкрепят. Но банков обир – беше малко прекалено, нали? Тя притеснено се разсмя. Защото точно това беше страшничкото – нейните сънища почти винаги се сбъдваха.