Дребната старица, която наруши всички правила
- Автор: Ингелман-Сундберг Катарина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191504763
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дребната старица, която наруши всички правила». Краткое содержание книги:
Всички знаеха, че Марта крие в стаята си запаси от боровинков ликьор, така че кимнаха и се изправиха като един. Пръв тръгна Греблото, елегантен както винаги, следван от Умника, вечния изобретател, и двете приятелки на Марта – Кристина, която обожаваше белгийски шоколад, и Ана-Грета, която изглеждаше толкова стара, че всички други старици бледнееха в сравнение с нея.
Те се спогледаха. Обикновено Марта имаше нещо по-специално наум, когато ги канеше на чашка ликьор. От известно време насам това не се беше случвало, но явно часът беше ударил.
Когато влязоха в стаята й, тя извади бутилката, прибра недовършеното си плетиво от дивана и покани приятелите си да седнат. Погледна махагоновата маса с току-що изгладената й покривка на цветя. Отдавна искаше да смени старата маса с друга, но тази беше голяма и здрава, а около нея имаше място за всички, така че засега щеше да си остане. Докато поставяше бутилката отгоре й, Марта хвърли поглед към старите си семейни фотографии, подредени върху скрина. Родителите и сестра й се усмихваха зад стъклото, застанали пред родния й дом в Брантевик – едно малко рибарско селце в Йостерлен. Само да можеха да я видят сега... никак нямаше да се зарадват. Те бяха пълни въздържатели. Марта демонстративно подреди чашките за ликьор и ги напълни догоре.
– Наздраве! – каза тя и вдигна своята.
– Наздраве! – отговориха весело нейните приятели.
– А сега да попеем! – настоя Марта.
Всички се включиха в специалната тиха версия на шведската народна песен „Ха наздраве“, при която произнасяха думите само с устни. Тук, в старческия дом, трябваше да пазят тишина при такива събирания, за да не ги хванат със скрит алкохол. Марта беззвучно повтори припева още веднъж и всички се разсмяха. Досега никога не ги бяха хващали – и това беше част от удоволствието.
Марта остави чашата си и крадешком погледна към останалите. Дали да им разкаже съня си? Не, първо трябваше да ги настрои на същата вълна и след това щеше лесно да ги убеди да се присъединят към плана й. Всички те бяха близки приятели и когато наближиха шейсетте, решиха да прекарат заедно старостта си. Значи сега можеха да решат нещо друго. Все пак имаха толкова много общи неща помежду си. Когато се пенсионираха, петимата започнаха да изнасят представления в болници и читалища със своя хор „Гласни струни“ и всички се бяха нанесли да живеят в един и същ старчески дом. Марта дълго се беше опитвала да ги убеди да съберат всички пари, с които разполагат, и да си купят стара фамилна къща в провинцията на юг. Според нея този вариант звучеше много по-вълнуващо от старческия дом. Беше прочела във вестника, че старите фамилни къщи в провинцията са изключително евтини, а някои от тях дори са обградени с крепостен ров.
– Ако пристигне някой неприятен посетител от държавните служби или децата поискат да си получат наследството по-рано, просто ще вдигаме подвижния мост – беше им казала тя в опит да ги убеди.
Но когато си дадоха сметка, че поддръжката и обслужващият персонал на една такава къща биха стрували твърде скъпо, те се спряха на старческия дом „Лилия от долината“. Само дето чудесният им старчески дом беше преименуван от ужасните си нови собственици и сега се казваше „Диамант“.
Марта изчака Греблото да пресуши и последните капки ликьор от чашата си и се обърна към него:
– Как ти се стори среднощното хапване?
Той изглеждаше полузаспал, но както винаги беше намерил време да сложи роза на ревера си и да се докара с току-що изгладена вратовръзка. Вече беше малко посивял, но беше запазил чара си и се обличаше толкова елегантно, че дори по-млади жени се обръщаха след него.
– Среднощно хапване? – отговори Греблото и остави чашата си. – Просто исках да си залъжа глада. Не че се получи. Храната тук е по-лоша и от тази, която дават на корабите.
Като млад беше работил по корабите, но след като беше обърнал гръб на морето, се беше преквалифицирал в градинар. Сега се залъгваше с няколко цветя и билки, които гледаше на балкона си. Нищо в живота не го дразнеше повече от факта, че всички му викаха Греблото. Да, наистина обичаше да работи в градината, веднъж се беше спънал в едно гребло и беше пострадал, но по негово мнение това съвсем не беше достатъчна причина прякорът да му остане завинаги. Беше се опитал да им предложи други прякори, с които да го заменят, но никой не се съгласи.
– Защо по-добре не си правиш сандвич със сирене? Някаква тиха храна, която не прави „дзън“? – измърмори Ана-Грета.
Тя също се беше събудила от микровълновата фурна и не беше успяла да заспи после. Беше упорита и решителна жена, която винаги имаше мнение по всеки въпрос, а освен това беше толкова висока и слаба, че Греблото се шегуваше как сигурно се е родила в някоя водосточна тръба.