Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Оставаше да проверя дали състоянието й е подобно на хипнозата и мога ли да отлагам нейните действия във времето.
Наредих й да направи две-три дреболии, но да чака, докато произнеса думата „бягство“. След малко изрекох думата и тя се подчини, после поисках още неща от нея, накрая повторих „паролата“. Тай незабавно изпълни първоначалните ми заповеди. Бях доволен.
Нарочно избрах да мина оттук, защото почти до изхода стърчеше доста голям камък. Имах намерение да се възползвам докрай от обстоятелствата и вече започвах да си мисля, че не е било чак толкова лошо хрумването да взема и момичето.
— Слушай ме внимателно. Забрави всичко досега. Ето какво ще направиш, когато ме чуеш да казвам „капан“…
Коридорът свършваше с пещера, чийто отвор тъмнееше. Двама стражи — юноша и малко по-възрастна от него жена, седяха и скучаеха. Носеха черните куртки, панталони и ботуши на хора от войските на Артур. Сигурно отдавна чакаха тук и вече бяха изчерпали запаса си от клюки и празни приказки, но нямаха особен избор. Трябваше да пазят изхода, за да не се промъкне някой или — още по-зле — магистърът да мине на внезапна проверка и да ги завари как кръшкат от задълженията си.
Бяха се поотпуснали от увереността, че преследваният вече се е махнал и нищо, ама нищо интересно не може да се случи. Точно тогава за свое учудване чуха нечии стъпки по коридора. Двамата скочиха и запристъпяха натам, напрегнати и любопитни.
— Но това е… някакво момиче — слисано промълви жената.
Другият надзирател кимна и подвикна:
— Коя си? Какво търсиш насам?
В гласа му звучеше властна самонадеяност. Не изпитваше съмнения в способностите си да се справи с всякакви предизвикателства.
Дребната фигурка, озовала се вече само на няколко крачки от него, трепна и се плъзна тихо зад големия камък. Скри се от погледите им.
— Що за детски щуротии?! — промърмори сърдито юношата.
Но съратничката му по-трудно се отърсваше от подозрителността си.
— Внимавай! Може да е клопка. Спомни си, че все някой е казал на оня да бяга. Хайде да я пораздрусаме малко.
— Уф, само си измисляш проблеми — изръмжа недораслият мъж, но изглежда не беше достатъчно нахакан, за да отиде при момичето.
— Ето, това засега й стига — гордо заяви жената.
— Не я чувам да охка — попритесни се другият. — Наистина ли я друсна?
— Сигурна съм — увери го тя. — Я да видим. Дребосъче като нея трябва да е вече в несвяст.
Двамата заобиколиха камъка и съзряха момичето, явно изпаднало в безсъзнание, проснато на пода.
— Божичко, Марл, ама какво си й направила? — загрижено промърмори юношата. — Прилича на труп.
Те се наведоха над безжизненото тяло, забравили за каквато и да е предпазливост. Когато главите им се доближиха на броени сантиметри, налетях с крясък от другата страна на пещерата и преди още да се отърсят от вцепенението на изненадата, сблъсках черепите им с все сила.
Не бях правил подобно нещо от учебните тренировки с андроиди, но за Бога, стана съвсем както трябва. Важното е да избереш подходящия момент, казах си доволно. И да познаваш дребните човешки слабости.
Видях, че юношата е мъртъв. Жената все още дишаше, макар главата й да кървеше изобилно. Бързо и безшумно й счупих врата, завлякох телата навътре и ги прикрих, колкото можах. Точно сега нямах нужда от шумотевици, а и изчезването им щеше да е достатъчно за неприятно раздвижване наоколо.
В края на краищата главна отговорност на Артур беше сигурността на замъка и едва ли щеше веднага да познае дали двамата стражи са били нападнати отвътре или отвън. Разчитах на това, както и на общото недоверие, че някой с уменията на пешка би могъл да убие с голи ръце двама надзиратели.
Зачудих се защо не бях постъпил по същия начин с Кронлон още в самото начало. Да, този проклет свят бе поизцедил самочувствието ми, едва сега започвах да се опомням…
Взех Тай на ръце, за да вървим по-бързо, напуснахме замъка и се заспускахме към долината.
За първи път картата, подготвена от разузнаването и натикана в главата ми, започна да ми служи. Разбирах, че дивите земи — джунгли, редки гори, планини и мочурища — се простираха като буферни зони между отделните владения на рицарите.