Сибирски тайни

Настя извади повече късмет. Две доста старички съседки на Милюкова уверено заявиха, че тя „си имала гадже“, идвал с червена кола и оставал през нощта. Дори й го описаха поотделно. Не кой знае колко добре наистина, но приблизителната му възраст и цветът на косата съвпадаха. И червената кола. Можеше да се опита…

— И колко баби разпита? — мнително присви очи Виктор.

— Шест. В останалите апартаменти не ми отвориха.

— Шест? За час и половина? Бърза си като светкавица. Да не претупваш? Пада се по петнайсет минути на баба. Такова чудо не съм виждал през живота си — самотна бабка след петнайсет минути да пусне човек да си ходи, и то който й говори и задава въпроси. Щом те е пуснала, значи, изобщо не е искала да приказва с теб. А това на свой ред означава, че ти не умееш да я предразположиш и да я накараш да отговаря на въпроси. Тъкмо това е то, претупването. От мен да го знаеш, московчанке.

Настя беше готова да се подпише под всяка негова дума. Тя добре си спомняше първите години от работата си в криминалния отдел, как се бе измъчвала, разпитвайки възрастни свидетели. И колко бавно те си припомняха, и колко заплетено съобщаваха фактите, и как отклоняваха разговора в други посоки, как се отдаваха на спомени без никакво отношение към разследвания случай. Беше й жал да ги прекъсва и да ги кара да се връщат към това, което я интересуваше, защото те бяха отчайващо самотни и се вкопчваха във всеки възможен събеседник… Едва много по-късно тя успя да намери някои похвати, които позволяваха бързо и без да обижда свидетелите, да приключва разговора.

— Имам си хитри трикове — засмя се Настя. — Не вярваш ли? Ето, вземи, чуй.

Тя извади от чантата си диктофона, на който записваше всички проведени разговори.

— За теб го направих — отговори на немия, застинал върху лицето му въпрос. — За да имаш с какво да се отчетеш. Вярно, там е моят глас, затова не можеш да го дадеш на никого да го слуша, но по този запис ще можеш без проблеми да напишеш справката си. Вземи и сам се убеди, че разговарях честно с всичките шест баби. Без да претупвам.

Егоров се поколеба, после взе диктофона и поклати глава.

— Ей, страшна си, московчанке… Аз пък на, така и не се научих. Много неща умея, а това — не. Попадна ли в лапите на бабичоците, по никакъв начин не мога да се отърва за по-малко от четирийсет минути. Добре, ще го чуя вкъщи, може наистина да науча нещо полезно. Е, какво, да тръгваме за „Ермак“, да поразпитаме за гаджето с червената кола? Или вече не щеш да ми помагаш?

— То пък една помощ от мен — махна с ръка Настя, — само ти преча, мотая се в краката ти. Но трябва да дочакам отговора, да си изпълня задачата, така че не се сърди, ще продължа да се разхождам с теб.

— Хайде, недей да скромничиш, все някаква полза има от теб, а и двама е по-весело — закачливо намигна Виктор. — Дай пак да се отбием някъде, аз ще пийна още биричка, а ти вземи да хапнеш нещо — и поемаме за „Ермак“.