Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
„Идат на помощ!“ — успя да помисли радостно Турецки, но ликуването му веднага изчезна: отдясно също се чу рев на мотори, виждаха се и фаровете на стремително приближаващи се коли. Дроздов съобрази секунда по-бързо.
— Григорий! Бягай в гората! — Той блъсна чичото, а сам се хвърли към звука от автоматните изстрели.
Турецки тичаше зад него почти без да изостава. Но да преодолееш в пълна тъмнина сто метра по прогизналия край на гората не беше толкова просто.
Колите, които дойдоха отдясно, спряха на около триста метра от основната схватка. Там кой знае защо също започна стрелба. „Президентският кортеж? Рано е! Или още една тяхна група? Или все пак е президентът?“ Турецки сви надясно и почти излезе на шосето точно до злополучния запорожец. Тук вече нямаше никой. Отляво се дочуваха непрекъснати автоматни откоси, отдясно беше по-тихо, но главните събития протичаха точно там.
По асфалта се тичаше вече съвсем леко, но неочакван откос застави Турецки да се хвърли на земята. „Дявол да го вземе! Какво става? — трескаво мислеше той. — Нима някой от нашите ни е предал?“ Той пак скочи, но пробяга само десетина крачки: с поредното просвяткване на изстрелите мигновено остра болка проряза рамото му. Саша се препъна, полетя напред по инерция и докато падаше, успя да съобрази, че е лявата ръка, значи може да стреля. И в този момент главата му рязко се блъсна в нещо твърдо и всичко изчезна.
Глава осма
Нощта след боя
Когато дойде в съзнание, Турецки дълго не можеше да разбере къде се намира. Всичко плуваше пред очите му, пред себе си виждаше само някакво неясно сиво петно. Следващото му усещане беше меко поклащане, може би се намираше в кола. После на сивия фон се появиха размити цветни проблясъци. Турецки отново затвори очи, а когато пак ги отвори, петното стана по-отчетливо — Саша разбра, че това е лице. Сега го позна — беше Слава Грязнов.
Турецки искаше да попита как е завършила схватката, но устните не го слушаха и можа само да прошепне:
— Е, какво?
— Отблъснахме ги — сериозно каза Слава. — Той замина в Кремъл. А чичо… — той замълча.
— Какво с него?
— Изчезна — отвърна Грязнов и се извърна.
— Аз му извиках да бяга в гората — изхриптя Турецки.
— Търсихме го в гората. Няма го. Там останаха наши момчета, може и да го намерят. Жив или мъртъв, но трябва да го открият.
— А Руденко? — пак попита Турецки.
— Измъкна се. Малко встрани ги чакаше кола. Изглежда, се изплашиха. За миг дори си помислих, че ни надвиват, а те драснаха в колите и дим да ги няма. Но сега вече няма да се измъкнат. Първата работа на президента ще бъде да изложи всичко на Шилов, за да прочисти той хората си.
Докато пътуваха, Саша още няколко пъти изпада за кратко в безсъзнание.
Най-накрая колата спря и гласът на Грязнов каза:
— Ранен е, докторе. Изгубил е много кръв.
— Сега ще се заемем с него.
Изпадайки пак в безсъзнание, Турецки усети, че нечии силни ръце го измъкват от колата. Той разбра, че са го довели в болница.
Следващото, което си спомняше, беше докосването на твърдите ръце на медицинската сестра, която му биеше инжекция, и нейния полусъвет-полузаповед:
— А сега спи!
— Глей го ти, развика се и веднага го местят в лазарета. Демокрация! — шеговито каза Кудряшов на Керим, който отвори вратата. — Виждаш ли как става сега.
Другият без особени сантименти набута Саруханов в килията, като дрънчеше с ключовете, заключи вратата и се отдалечи, подсвирквайки си.
Сергей легна на койката. Усещаше някакво странно виене на свят, сякаш се пързаля по хлъзгав заледен хълм и не може да спре, или сякаш пада в пропаст. Държа се през цялото време в Бутирка и ето днес не издържа.
Обаче го топлеше надеждата, че новият следовател ще удържи на думата си и ще го прехвърлят в лазарета. Как му беше името? Меркулов? Саруханов не беше чувал за него. Чувал бе за някакъв Турецки, който води следствията за убийствата на банкерите, но Хамик Карапетян, уви, не беше банкер. Затова и го предадоха на оня пън Шведов.
И времето пак се заточи — дълго и скучно, като безкраен сив лист, като магнетофонната лента, изхвърлена през прозореца от някой идиот, която вече втора година се развяваше на тополата пред неговия дом. „Ето така откачат в единичните килии“ — помисли Саруханов. Но да попадне в общата килия с криминалните му се искаше още по-малко.