Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
— Вадим, говори ли с Купавин?
— Да, той веднага загря. Каза, че ще излезе от гаража по график и след половин час ще звънне на заместника си, уж го е стегнало сърцето, и ще го помоли да го дублира. В седемнайсет нула-нула аз отивам при Купавин и му съобщавам къде ще се срещнем и другите детайли. По телефона не бива — опасно е. Така че времето ни за планиране е страшно малко — не повече от час.
— И така, с какво разполагаме? Като президентски кортеж — не повече от пет-шест коли.
— Аз предлагам да се приближим откъм летището. Челната кола и „президентската“ си пробиват път и като отминат засадата, веднага спират. А останалите набиват спирачки малко преди нея и за всеки случай блокират с колите пътя откъм летището. Личният състав се разпръска като ветрило, за да не се измъкне никой. И точно в този момент някой трябва да дойде откъм Москва. Но кой? Малко са ни наличните силици.
— Не се безпокойте за това. А отдавна се договорих с Глебов от Висшата школа на милицията за всеки случай: да вдигне по учебна тревога една рота.
— Че каква е ползата от тези курсанти?
— Не ги подценявай. Момчетата са обучени, умеят да действат по команда. Ще ги подсиля с още някой. Не наши, не от милицията. Имам си скрит НЗ10: екип за бързо реагиране от десет човека. Като искаш да оцелееш, щеш не щеш, се изхитряш — подбирала съм ги от различните отделения за всеки случай. Всички са ергени, но малко пият. От опит знам: за час ще ги събера. Проверено е. И въобще — трябва ни повече видимост. А така, като пристигнат три „Урала“, ще вдигнат шум, и всичко ще е наред.
— На думи като песен…
— Ама пилците се броят наесен — продължи Романова. — Помня, момчета, помня за всички препятствия! Помня! Но нима имаме друг изход. Нищо, ще се оправим.
— Но в такъв случай чичо Гриша не е нужен. Стига и президентската кола — започна Грязнов-младши.
— Ти какво, племеннико, май съвсем ме отписа при старите пръдльовци? Ние тук само разсъждаваме — всичко е просто и чичо не е нужен, а там може да се окажат корави типове, кой знае как ще се обърнат нещата на място!
— Та нали и аз затова…
— Стига, не опявай. Казах, че идвам, значи идвам — и точка.
Президентският самолет долетя от Кемерово малко по-рано, отколкото беше планирано. Такива неголеми промени в разписанието бяха нормални, много е трудно да се изчисли кацането до минута и никой не се вълнуваше. Президентът и придружаващите го знаеха, че отрядът от спецохраната ще бъде на летището значително по-рано от планираното време, така че нямаше причини за тревога. Никой не се и вълнуваше. Само държавният глава усети изведнъж някакво тревожно чувство. Кой знае защо той си спомни разтревоженото лице на племенника Женя, който го уверяваше, че тогава в Ню Йорк са подменили шишенцето с тонусин. Той не повярва съвсем на племенника и помоли Шилов да направи анализ на препарата. Оказа се, че всичко се е случило по съвсем естествени причини, той е поел прекалено голяма доза и затова са се появили странични ефекти. Лекарството все още е ново, непроверено… Така че не е имало никакъв зъл умисъл. Разбира се, добре, че Женя се оказа там и успя да му бие нужната инжекция…
Самолетът направи кръг над военното летище Митяево и колесниците му докоснаха земята. След няколко минути спря.
Президентът слезе по стълбичката.
В този момент се върна полковник Сухих и докладва, че колата сега ще дойде, но ще я кара не Купавин, а другият не по-малко опитен шофьор.
И пак нещо тревожно пробяга някъде вътре в него. Президентът се чувстваше спокоен само с Николай Фомич, който го возеше вече няколко години.
Те бяха попадали заедно в различни премеждия. А наскоро само майсторството на Купавин спаси живота и на двама им. Тогава, на Рубльовското шосе. Неприятният спомен накара президента да въздъхне тежко. „Нима тогава пак е било…“ — помисли той. Но Шилов отново го успокои, като обясни, че е било някаква случайност. И все пак не му беше спокойно на душата.
Руският държавен глава седна по навик отдясно на задната седалка, до него се настаниха двамата бодигардове. Отпред заработиха двигателите на съпровождащите коли и лимузината, в която се намираше руският президент, плавно потегли.
Автомобилът се движеше меко, но бързо. Президентът не знаеше, че на десет минути път пред тях се движи с кортеж същата кола, в която седи приличащ на него като две капки вода висок едър мъж с посивели коси. Между двете коли имаше само една разлика — предната се управляваше от Николай Фомич Купавин. Той беше отделен от пътниците с преграда от бронирано стъкло и сега, без да се обръща, виждаше в огледалото за обратно виждане седналите отзад. До двойника на президента бяха Вадим Дроздов и преоблеченият в униформа на спецохраната Саша Турецки.