Съдбовният кораб [bg]

Животът се бори да продължи каквото и да става. Вихрушка запраща дърво на горския под; от дънера му се възправят фиданки. Крехко семенце сред камъчета и пясък все пак ще поеме капка влага и ще изстреля нагоре упорит зелен филиз. Потънали в солена вода, бомбардирани от спомените и чувствата на хората, на които принадлежеше, нишките памет в дъските ѝ бяха търсили начин, по който да се подредят. Бяха приели даденото ѝ име; бяха се стремили да открият смисъла на това, което преживяваха сега. Накрая Вивачия се бе пробудила. Но гордият кораб и великолепната му фигура не бяха наистина част от рода Вестрит. Не. Нейният живот бе откраднат. Тя беше полусъздание, дори по-малко от това, същество заместител, грубо съшито от човешки воли и погребани драконови спомени, безполово, безсмъртно и в крайна сметка — безполезно. Роб. Бяха използвали откраднатите спомени на някой дракон, за да си създадат голям дървен роб.

Викът, откъснал се от Вивачия, запрати Уинтроу в пълно съзнание. Той се извъртя и падна на пода, приземявайки се тежко на колене до койката си. Ета се събуди стреснато на мястото си в малката стая, откъдето го наблюдаваше.

— Уинтроу! — извика тя с ужас, докато той се изправяше на крака. — Чакай! Недей, не си добре. Легни, върни се!

Думите ѝ го последваха, докато залиташе през вратата и се отправяше към бака. Чу шумове от каютата на капитана — Кенит крещеше да му донесат патерицата, а също и едно по-тихо „По дяволите, Ета, къде си, когато ми трябваш?“, но Уинтроу и за това не се спря. Куцукаше гол, само по чаршаф, а нощният въздух пареше заздравяващата му плът. Стъписани, моряците от нощната вахта си заподвикваха. Един сграбчи фенер и го последва. Уинтроу не му обърна внимание. Взе стъпалата до бака по две, което разкъса зарасналата му кожа, и се хвърли напред, провесил се наполовина през парапета.

— Вивачия! — извика. — Моля те. Ти не си виновна, нищо от това не е по твоя вина. Вивачия!

Фигурата се разкъсваше. Големите ѝ дървени пръсти се бяха оплели в черните, буйни къдрици и се опитваха да ги изтръгнат от главата ѝ. Ноктите драскаха бузите ѝ и се впиваха в очите ѝ.

— Не аз! — извика тя към нощното небе. — Никога аз! О, Велики Са, каква скверна подигравка съм аз, какво изчадие в очите ти! Пусни ме тогава! Нека умра!

Последвалият Уинтроу бе Ганкис.

— Какво те тревожи, момче? Какво наранява кораба? — настоятелно запита старият пират, но Уинтроу имаше очи само за фигурата. Жълтата светлина на фенера разкриваше нещо ужасяващо. Нишките плът се затваряха толкова бързо, колкото ноктите на Вивачия прорязваха бразди в идеалните ѝ бузи. Косата, която отскубваше от скалпа си, се вливаше в ръцете ѝ, погълната, и гривата ѝ си оставаше все така гъста и лъскава като преди. Уинтроу се взираше с ужас в този цикъл на разрушение и прераждане.