В черно като полунощ [bg]

В крайна сметка се спряха на доста неудобен компромисен вариант — всички се движеха напред с постоянни рокади и преразпределения, което отстрани изглеждаше като кадрил. Тифани трябваше да изхаби доста време, опитвайки се да накара Ембър да спре да се киска.

Това беше забавната част. Щеше да е хубаво, ако забавната част не свършваше дотук.

— Виж, просто ми наредиха да докарам момичето — мънкаше отчаяно сержантът, докато влизаха през портите на замъка. — Няма нужда да идваш и ти. — Той го каза по начин, който безгласно умоляваше: „Моля те, моля те, не се намесвай сега да ме излагаш пред новия шеф“. — Но без успех.

Замъкът представляваше направо шашарма, тоест страхотна суматоха, в която различни хора търчаха по различни задачи във всички посоки, с изключение право нагоре. Щеше да има погребение, след което щеше да има сватба, а две големи събития в толкова непосредствена близост можеха да поставят на изпитание издръжливостта на мъничък замък до краен предел. Особено като се има предвид, че хората, които ще бият толкова път за едното, най-вероятно ще останат и за другото. Това пести време, но причинява допълнително натоварване за всички. Тифани обаче се радваше, че госпожица Смрика отсъства, защото тя като цяло беше твърде прекалено неприятна и по принцип не пипваше никаква истинска работа.

Пък и неизменно стоеше проблемът с местата. Повечето гости щяха да са аристократи и беше жизненоважно никой да не бъде настанен до човек, който е роднина на някого, убил негов праотец по някое време в миналото. Предвид че миналото е много голямо място и отчитайки факта, че прадедите на всички по принцип се бяха опитвали да убият прадедите на всички останали за земя, пари или за да се намират на работа, беше необходима много прецизна тригонометрия, за да се избегне поредното клане, преди хората да са си довършили супата.

Очевидно никой от слугите не обръщаше особено внимание на Тифани, Ембър или стражите. В един момент обаче на Тифани ѝ се стори, че мерна някой да прави един от онези малки знаци, които хората правят, когато си мислят, че им е нужна защита от дявола — тук, на нейна територия! Имаше натрапчивото усещане, че околните някак си много старателно не ѝ обръщаха внимание, сякаш да я погледнат можеше да е опасно за здравето. Когато Тифани и Ембър бяха въведени в кабинета на барона, той явно също нямаше намерение да ги забележи. Стоеше наведен над разни книжа, затрупали цялото бюро, и държеше в ръка куп цветни моливи.

Сержантът се прокашля, но дори да се беше задавил до смърт, явно нямаше да наруши концентрацията на барона. Накрая Тифани доста високо извика:

— Роланд!

Той се обърна, лицето му цялото почервеня от смущение с притурка от гняв.

— Бих предпочел „милорд“, госпожице Сболки — рязко заяви той.

— А аз бих предпочела „Тифани“, Роланд — отвърна Тифани със спокойствие, което знаеше, че го дразни.