Ноктите на Помирителя [bg]

— Няма спасение… Ще трябва да воюваме на два фронта, но разбира се, това не е ваша работа. Виждаш ли онзи шкаф с гравирано на него слънчево затъмнение? Отвори го и ще намериш една книга. Вземи я и я постави на тази поставка.

Макар и да се страхувах, че може да е някакъв капан, отворих вратата на шкафа, за който ми говореше. Вътре имаше гигантска книга — висока почти колкото мен и дебела поне два лакътя. Корицата й беше покрита със синьо-зелена кожа и аз я гледах така, както бих гледал мъртвец през полуотворен ковчег. Прибрах меча си в ножницата, взех тома с двете си ръце и го отнесох на поставката. Хермафродитът ме попита дали съм я виждал преди и аз му отговорих, че не съм.

— Изглеждахте ми изплашен… Стори ми се… че се опитахте да държите лицето си настрани, докато я носехте. — Той отвори първата страница. Там имаше някакви непознати за мен символи, изписани с червено мастило. — Това е предупреждение към търсачите на пътя — каза той. — Да ви го прочета ли?

— Стори ми се, че видях лице на мъртвец на корицата — промълвих аз. — И това лице приличаше на моето.

Мъжът затвори книгата и прокара ръка по корицата й.

— Тази украса с цветовете на паунова опашка е изработена от занаятчии преди много, много години… Линиите и точките под перата са белези от кърлежи и камшици по изстрадалите животински гърбове. Разбира се, ако се страхувате, не сте длъжен да го правите.

— Отворете я — подканих го аз. — Покажете ми картата.

— Карта няма. Това е самата книга — каза мъжът и отвори едновременно корицата и първата страница.

Бях заслепен също както от светкавица през тъмна нощ. Вътрешните страници сякаш бяха от чисто сребро, изковани и след това полирани, те улавяха всяка частица светлина в стаята и я отразяваха стотици пъти.

— Това са огледала — казах аз, макар да разбирах, че не са, но не знаех друга дума. Само преди час подобни „огледала“ бяха върнали Йонас при звездите. — Но как могат да имат такава енергия, когато не стоят едно срещу друго?

— Те са били достатъчно дълго едно срещу друго, когато книгата е била затворена — отговори хермафродитът.

— Сега полето ще издържи напрежението, което му приложих преди малко. Опитайте, ако се осмелявате.

Аз обаче не се осмелих. Докато говореше, над отворените страници се образува някаква фигура. Не беше нито жена, нито пеперуда, макар да имаше части и от двете. Същото усещане, както когато гледаш картина на някаква планина и осъзнаваш, че тя е огромна като остров. Сега аз осъзнах, че виждам странното създание от прекалено далеч. Крилата му се движеха, мисля, в протоновите вихри на космоса и сякаш цялата Ърт можеше да бъде разтърсена от тяхното движение. Изглежда, че така, както аз го виждах, и съществото виждаше мен, защото се обърна. Обърна се и разтвори крилете си, за да ги разгледам. Те бяха осеяни с безброй очи.