Ноктите на Помирителя [bg]

Отляво се откри тесен ходник и той ме поведе натам. Ходникът беше по-слабо осветен (на практика почти тъмен), а стените му бяха покрити с картини, но те бяха много по-големи от тези в главната галерия. Те се издигаха от пода до тавана, а ширината им беше по-голяма от разтворените ми ръце. От това, което видях, ми се сториха истински цапаници. Попитах Рудезинд кой му е казал, че трябва да ми разказва за детството си.

— Отец Инир. Защо питаш? — каза той и проточи врат, за да види какво ще отговоря. — Ти кой си помисли,’ че ми е казал? — Гласът му отново се снижи. — Изкуфял съм бил! Така съм чувал да казват. Бил съм прекалено стар, след като не знам колко самодръжци са минали след Имар. Сега мълчи и ме слушай. Ще открия стария Ултан, щом ти трябва. Там, където живеехме, веднъж мина художник — истински художник. Майка ми се гордееше с мен и му показа някои от работите ми. Това беше Фешин, самият Фешин и портретът, който той ми направи, виси тук и до ден-днешен. Гледа към теб с моите кафяви очи. Аз съм пред една маса, а на нея има няколко четки и мандарини. Бяха ми ги обещали, ако не мърдам, докато ме нарисува.

— Мисля, че нямам достатъчно време, за да разгледам тази картина — казах аз.

— Така и аз станах художник — продължи старецът. — Съвсем скоро се заех да почиствам и реставрирам платната на великите майстори. Доста странно е, казвам ти, сам да си мия малкото нарисувано лице. Продължавам да си мечтая, че някой ще го избърше с гъба и ще свали праха, който се е натрупал по него с годините. Но не това те водя да видиш, нали? Ти си тръгнал към Зелената зала.

— Да — кимнах нетърпеливо аз.

— Добре, ето тук имаме картина от тази зала. Погледни. Видиш ли я, ще разбереш.

Той посочи една от големите, нарисувана с едри мазки картина. На нея изобщо не беше изобразена стая, а по-скоро градина, красив парк за развлечения с лилии, върби и висок жив плет. Мъж с пищен костюм свиреше на китара. Явно за собствено удоволствие. Зад него ядосани облаци се надпреварваха по намръщеното небе.

— След това можеш да отидеш в библиотеката на Ултан и да потърсиш картата — каза старецът.

Картината беше от онзи вид картини, които отблизо ти се струват като големи цветни петна. Трябваше да я разгледам от по-голямо разстояние. Направих една крачка назад, а после още една…

Едва след третата си крачка осъзнах, че вече трябваше да се опра в отсрещната стена. Вместо това аз вече бях влязъл в картината, която висеше на нея. Намирах се в тъмна стая със старинни столове, тапицирани с кожа, и маси от абаносово дърво. Обърнах се назад, но ходникът и Рудезинд бяха вече изчезнали и зад гърба ми имаше съвсем нормална стена, покрита с избелели тапети.

Бях вече несъзнателно извадил Терминус Ест, но вътре нямаше противник, който да ме заплашва. Готвех се да тръгна към единствената в стаята врата, когато тя се отвори и при мен влезе мъж, облечен в жълта роба. Късата, побеляла коса беше зарешена назад и откриваше изпъкналото му чело. Лицето му спокойно можеше да служи и на пълничка, четирийсетгодишна жена. На врата му, спомням си, на тънък синджир висеше стъкълце с формата на фал ос.