Ноктите на Помирителя [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-277-1
- Переводчик: Росен Рашков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ноктите на Помирителя [bg]». Краткое содержание книги:
От учтивост казах, че желая да я видя.
— И аз бих искал, но първо трябва да я намеря. Тогава ще те извикам. Те не знаят това, но затова пък аз ги почиствам през цялото време. И защо, след като можех да се пенсионирам? Но аз все още съм тук и ще поработя най-дълго, с изключение на Ултан, разбира се. Той не може да види часовника. — Старецът избухна в дълъг, накъсан смях.
— Чудех се дали можеш да ми помогнеш. Тук са извикани една група артисти, които ще участват в празненството. Случайно да знаеш къде са настанени?
— Чух нещо за тях — отвърна старецът. — Зелената зала, така май споменаха.
— Можеш ли да ме заведеш дотам?
Рудезинд поклати глава.
— Не, там няма картини и аз никога не съм ходил, макар че някъде тук има картина от Зелената зала. Ела с мен. Ще открием тази картина и ще те упътя как да стигнеш дотам.
Той дръпна ръба на плаща ми и аз го последвах.
— Не е ли по-добре да ме заведеш при някой, който знае къде се намира тази зала?
— Не, не мога да направя това. Старият Ултан трябва да има карта в своята библиотека. Неговото момче ще ти я даде.
— Това не е Цитаделата — отново му напомних аз. — Всъщност как попадна тук? Нима са те довели на това място, за да им почистваш картините?
— Точно така, точно така. — Той се облегна на ръката ми. — За всичко винаги има логично обяснение и ти не трябва да го забравяш. Сигурно това е бил замисълът. Отец Инир е искал да почистя тези картини и ето ме, вече го правя. — Рудезинд замълча за момент, обмисляйки това, което беше казал. — Чакай малко, направих грешка. Още от малък имам талант, точно това трябваше да кажа. Родителите ми винаги са ме окуражавали да рисувам, и то с часове. Дори си спомням как прекарах един слънчев ден, правейки скици с въглен на гърба на нашата къща.
Отляво се откри тесен ходник и той ме поведе натам. Ходникът беше по-слабо осветен (на практика почти тъмен), а стените му бяха покрити с картини, но те бяха много по-големи от тези в главната галерия. Те се издигаха от пода до тавана, а ширината им беше по-голяма от разтворените ми ръце. От това, което видях, ми се сториха истински цапаници. Попитах Рудезинд кой му е казал, че трябва да ми разказва за детството си.
— Отец Инир. Защо питаш? — каза той и проточи врат, за да види какво ще отговоря. — Ти кой си помисли,’ че ми е казал? — Гласът му отново се снижи. — Изкуфял съм бил! Така съм чувал да казват. Бил съм прекалено стар, след като не знам колко самодръжци са минали след Имар. Сега мълчи и ме слушай. Ще открия стария Ултан, щом ти трябва. Там, където живеехме, веднъж мина художник — истински художник. Майка ми се гордееше с мен и му показа някои от работите ми. Това беше Фешин, самият Фешин и портретът, който той ми направи, виси тук и до ден-днешен. Гледа към теб с моите кафяви очи. Аз съм пред една маса, а на нея има няколко четки и мандарини. Бяха ми ги обещали, ако не мърдам, докато ме нарисува.
— Мисля, че нямам достатъчно време, за да разгледам тази картина — казах аз.
— Така и аз станах художник — продължи старецът. — Съвсем скоро се заех да почиствам и реставрирам платната на великите майстори. Доста странно е, казвам ти, сам да си мия малкото нарисувано лице. Продължавам да си мечтая, че някой ще го избърше с гъба и ще свали праха, който се е натрупал по него с годините. Но не това те водя да видиш, нали? Ти си тръгнал към Зелената зала.
— Да — кимнах нетърпеливо аз.
— Добре, ето тук имаме картина от тази зала. Погледни. Видиш ли я, ще разбереш.
Той посочи една от големите, нарисувана с едри мазки картина. На нея изобщо не беше изобразена стая, а по-скоро градина, красив парк за развлечения с лилии, върби и висок жив плет. Мъж с пищен костюм свиреше на китара. Явно за собствено удоволствие. Зад него ядосани облаци се надпреварваха по намръщеното небе.
— След това можеш да отидеш в библиотеката на Ултан и да потърсиш картата — каза старецът.
Картината беше от онзи вид картини, които отблизо ти се струват като големи цветни петна. Трябваше да я разгледам от по-голямо разстояние. Направих една крачка назад, а после още една…
Едва след третата си крачка осъзнах, че вече трябваше да се опра в отсрещната стена. Вместо това аз вече бях влязъл в картината, която висеше на нея. Намирах се в тъмна стая със старинни столове, тапицирани с кожа, и маси от абаносово дърво. Обърнах се назад, но ходникът и Рудезинд бяха вече изчезнали и зад гърба ми имаше съвсем нормална стена, покрита с избелели тапети.
Бях вече несъзнателно извадил Терминус Ест, но вътре нямаше противник, който да ме заплашва. Готвех се да тръгна към единствената в стаята врата, когато тя се отвори и при мен влезе мъж, облечен в жълта роба. Късата, побеляла коса беше зарешена назад и откриваше изпъкналото му чело. Лицето му спокойно можеше да служи и на пълничка, четирийсетгодишна жена. На врата му, спомням си, на тънък синджир висеше стъкълце с формата на фал ос.