Ноктите на Помирителя [bg]

Зад овощната градина се намираше друга градина, но толкова стара, че очевидно бе забравена от всички, освен от слугите, които се грижеха за нея. На каменната пейка все още личаха гравирани съцветия. От лехите бяха останали само няколко с обикновени цветя, а между тях се виждаха ароматни редове от подправки — розмарин, ангелика, босилек, джоджен и седефче. Всички растяха в тъмна като шоколад почва, култивирана през столетията.

Имаше и малък поток, от който Доркас явно беше напълнила ведрата си. Неговият източник преди това може да е бил фонтан, но сега се виждаха само отломки. Водата се издигаше от каменната чаша, преливаше през ръба й и тръгваше по канали с груба мазилка, които се извиваха между плодните дръвчета. Седнахме на каменната пейка и аз сложих меча си на облегалката, а Доркас взе ръцете ми в своите.

— Страхувам се, Севериън! — прошепна тя. — Сънувам ужасни сънища.

— След като заминах ли?

— Не, през цялото време.

— Когато спахме на полето, ти ми каза, че си се събудила след хубав сън. Спомена също, че е бил толкова реалистичен, сякаш е бил действителност.

— Дори и да е бил хубав, вече съм го забравила.

Забелязах колко внимателно тя следи очите й да не попадат върху руините на фонтана.

— Всяка вечер сънувам, че вървя по дълга улица с магазини. Аз съм щастлива или поне — доволна. Имам пари, които да харча, и дълъг списък с неща, които трябва да купя. Прочитам го отново и отново и се мъча да определя къде мога да получа всяка стока на по-добра цена. Но докато постепенно вървя от магазин на магазин, забелязвам, че всички хора ме гледат с омраза и се отдръпват от мен. Те ме смятат за нечиста сила, която се е въплътила в женско тяло. Най-накрая влизам в малък магазин, чиито собственици са старец и старица. Тя е седнала и плете дантела, а той изважда на тезгяха стоките, за да мога да ги разгледам. Чувам звука от конеца на жената, макар и да съм обърната с гръб.

— Какво искаш да купиш от този магазин?

— Малки дрешки. — Доркас разтвори белите си ръце и показа размер около половин длан. — Може би дрехи за кукла. Спомням си ясно малките вълнени блузки. Най-накрая избирам една и слагам парите в ръцете на стареца. Но това не са пари, а късче кал.

Раменете й се разтърсиха и аз я прегърнах, за да я успокоя.

— Иска ми се да пищя, да им кажа, че не са прави и съвсем не съм зъл дух, за каквато ме смятат. Но зная, че каквото и да кажа, те ще използват думите ми като последно доказателство и това ме задавя. Най-лошото идва, когато свистенето на конеца зад мен спира. — Доркас силно стисна ръката ми. — Знам, че никой не може да ме разбере, освен ако не сънува същия сън, но това е ужасно. Ужасно!