![Пурпурно небе [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/3/8/purpurno-nebe-bg-download.jpg)
Пурпурно небе [bg]
- Автор: Розенберг Джоэл
- Серия: Пазители на скритите проходи #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пурпурно небе [bg]». Краткое содержание книги:
Върколак дебне в оживен град в Средния Запад. В непозната вселена на другия край на космически портал, древните богове се подготвят да се противопоставят на идването на Вречения войн.
Всички се стремят да се сдобият със седемте магически скъпоценни камъка.
Седем ключа към властта.
Седем повика за война.
Иън чу затръшването на вратата на кола отвън, след това вратата на гаража се вдигна — всеки би си помислил, че човек с болен кръст като баща му ще си монтира автоматична гаражна врата с дистанционно управление — а след това мощният двигател на понтиака му изръмжа и влезе в гаража, колата продължи да работи още няколко секунди, след което се чу глухото хлопване на вратите, стъпките и на двамата и тихите гласове в мокрото помещение, преди да влязат в къщата.
Иън въздъхна дълбоко. Говореха си за нещо, но много тихо. Това бе чудесно. Така дори нямаше да има нужда да се преструва, че спи, въпреки че дългогодишният навик го бе научил да диша бавно и равномерно, когато вратата на стаята му се отваряше.
— Спи — долетя до него гласът на така наречената нова приятелка. Запалката й изсъска тихо.
— Добре. И стаята е в сравнително приличен вид. Бас държа обаче, че не е измил чиниите.
„Напротив“, искаше му се да каже. Е, то беше само една чиния.
Беше му нужен само един тиган, за да си приготви пържен ориз и да го добави към остатъците от тяхното ядене.
Ако не използваш чиния, тогава няма начин да я поставиш неправилно в съдомиялната, а ако не си я поставил неправилно в съдомиялната, значи няма за какво да те обвиняват — не че нямаше да се намери нещо друго — и всичко в кухнята щеше да бъде наред.
Цялата работа бе да се снишиш по-ниско и от тревата, защото заради нещата, които не се виждаха, нямаше начин да те накажат. Иън никога не разбра старата приказка, че поваленото дърво пада по посока на гората. Щом наоколо нямаше никой да те види, стига да имаш достатъчно добро и убедително алиби, нищо друго нямаше значение.
Ако се научеше да се движи по-бързичко, просто щеше да прелита, едва докосвайки повърхността на живота на баща си, и нямаше да има начин да потъне и да се удави.
Тъкмо се поздравяваше за постигнатия успех и се протягаше, за да се приготви да се премести на горния етаж, когато чу, че баща му топурка по стълбите.
Вратата се отвори с рязък замах. Баща му стоеше на прага, тялото му бе очертано от рамката, а светлината в коридора го караше да прилича на силует. Мислите на Иън бяха съвсем ясни и неприкрити и той за пореден път се замисли защо ли един дребен мъж, не по-висок от метър и седемдесет и пет, изглежда толкова огромен, когато застане в тази поза на вратата.
Поне този път всичко щеше да е наред.
— Добър опит. — Тук нещо не беше както трябва. Гласът на баща му бе спокоен и равнодушен, както звучеше винаги, когато бе толкова ядосан, че не можеше да се въздържа повече. Точно този глас и интонация използваше, когато Иън бе оплескал нещата и му се готвеше поредната гадост.
— Ама, татко…
— „Амататко, амататко, амататко, амататко“ — каза той в подигравателна имитация, която представяше Иън с гласа на розовото глуповато прасенце от анимационните филми. — Не съм ли ти казал поне хиляда пъти досега, че мразя това „ама, татко“?
— Ама аз исках да кажа, ами… — той започваше да изпада в паника. — Само една петица. Това е почти върхът.
Баща му изсумтя.
— Да бе, как ли пък не. Сигурно така си си въобразявал, когато си прегънал училищния доклад и си ми го залепил на шкафа така, че номерът да мине, без да забележа петте отсъствия и седемте закъснения през срока. Пак ли си се чупил от училище, за да си играеш с онова подобие на меч, а? Тези робинхудовски простотии не са достатъчно основателна причина, за да изпускаш часове, а когато се измъкваш, за да се влачиш там, без преди това да си ме попитал, направо ме изкарваш от кожата ми. Защо не поиска разрешение от мен?
На този въпрос правилен отговор нямаше. „Защото ако те попитах, щеше да ми откажеш“, бе истината, но ако в този случай кажеше на баща си истината, това щеше да е отстъпление и примирение.
— Не знам — каза той.
— Я не ми пробутвай такива простотии. Казвай веднага!
— Честна дума, не знам.
— Да не би да си въобразяваш, че ако повтаряш само „ама, татко“ и „не знам“, нещата ще се оправят току-така? Ако даваше дори пет пари за мен или за себе си, щеше да поставиш важните неща на първо място и да зарежеш просташките робинхудовски игрички за свободното си време. Направо не мога да те издържам…