В капана на времето [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ProBook
- ISBN: 9789542928874, 9789542928881
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В капана на времето [bg]». Краткое содержание книги:
— Значи носът ви не е само за украса, мадона! — На жабешкото лице отново се появи широка усмивка, която разкри твърди сини венци.
— Черното е гнил пулп от тиква кратуна — призна той, приближи се и добави по-тихо: — А миризмата… е, това наистина е кръв.
— Но не от крокодил.
— Толкова млада, а вече цинична — отбеляза печално Раймон. — За щастие дамите и господата от двора са по-доверчиви, не че това е най-отличителната им черта, разбира се. Всъщност кръвта е свинска, мадона. Прасетата се намират по-лесно от крокодилите.
— Мда. Този сигурно ви е струвал доста.
— За щастие го наследих заедно с цялата стока от предишния собственик. — Стори ми се, че зърнах неудобство в меките черни очи, но напоследък бях станала твърде чувствителна към израженията, защото постоянно се взирах в лицата на гостите, за да търся някакъв знак, че биха могли да са полезни за Джейми и неговите цели.
Дребният билкар се наведе още по-близо и сложи поверително длан на ръката ми.
— Вие сте от занаята, нали? Трябва да призная, че не ви личи.
Първият ми порив беше да отдръпна ръка, но допирът му беше странно успокоителен; някак безстрастен, но неочаквано топъл. Погледнах към леда, обрамчил оловните стъкла, и тогава разбрах: голите му ръце бяха топли, крайно необичайно по това време на годината.
— Зависи какво имате предвид под „занаят” — казах скромно. — Аз съм лечителка.
— О, лечителка? — Облегна се в стола си, наблюдаваше ме с интерес. — Да, вероятно. И нищо друго? Гадаене, любовни отвари?
Стана ми малко съвестно, като си спомних дните на митарства с Мърто, когато търсехме Джейми из Шотландия. Тогава предсказвахме бъдещето и пеехме като цигани за прехраната си.
— Нищо такова — отвърнах, леко изчервена.
— Във всеки случай не ви бива в лъжите — каза той, развеселен. — Жалко. Все пак как бих могъл да ви услужа, мадона?
Обясних какво ми трябва, той кимаше мъдро и гъстата сива коса се люлееше над раменете му. Не носеше перука в светилището си, нито беше напудрил косата си. Тя беше наресана назад от високото широко чело и падаше съвсем права към раменете, където рязко свършваше, сякаш отрязана от затъпени ножици.
С него се разговаряше лесно и беше много вещ в билките и растенията. Свали няколко малки бурканчета, стриваше листенцата в дланта си и ми даваше да помириша или вкуся.
Разговорът ни беше прекъснат от високи гласове в магазина. Един спретнат лакей се беше надвесил над тезгяха и казваше нещо на момичето. По-скоро се опитваше ѝ каже нещо. Отчаяните му опити срещаха яростен отпор с буря от изпепеляващ провансалски. Той беше твърде идиоматичен, за да го разбера напълно, но схванах основната мисъл. Момичето говореше нещо за зелки и наденици, и то не съвсем ласкаво.
Тъкмо размишлявах над странната склонност на французите да намесват храната в буквално всеки разговор, когато вратата на магазина рязко се отвори. Лакеят получи подкрепление под формата на червендалеста и натруфена дама.
— О… — прошепна Раймон, докато се взираше с интерес в разиграваща се в магазина му драма. — Виконтеса Дьо Рамбо
— Познавате ли я? — Момичето явно я познаваше, защото заряза атаката над лакея и се сви до шкафа със слабителните.
— Да, мадона — кимна Раймон. — Тя ми излиза доста скъпо.
Разбрах какво има предвид, когато въпросната дама извади източника на раздразнението си, малко бурканче с някакво мариновано растение, прицели се и го запрати със значителна сила и точност в стъклената вратичка на шкафа.
Трясъкът заглуши виковете. Виконтесата посочи с дългия си костелив пръст момичето и процеди:
— Ти, дай ми от черната отвара. Веднага.
Момичето отвори уста да възрази, но като видя, че виконтесата посяга към друг снаряд, изхвърча към задната стаичка.
Раймон посегна примирено над главата си и хвърли едно шишенце в ръката ѝ още щом тя влетя през вратата.
— Дай ѝ го — каза той и сви рамене. — Преди да е счупила още нещо.
Докато момичето се връщаше плахо да достави отварата, той се обърна към мен и направи лукава физиономия.
— Отрова за съперница. Или поне тя така си мисли.
— А какво е всъщност? Каскара саграда?
Погледна ме изненадан.
— Много ви бива. Природен талант или сте се обучавали? Е, няма значение. — Махна с едрата си длан. — Точно така. Кискара саграда. Утре съперницата ѝ ще се почувства зле и ще страда достатъчно, за да задоволи желанието за мъст на виконтесата и да я убеди в ефекта от отварата. После ще се възстанови без трайни последствия, а виконтесата ще припише това на намесата на свещеника или на противоотрова, приготвена от нает от жертвата знахар.