В капана на времето [bg]

Стана ми малко съвестно, като си спомних дните на митарства с Мърто, когато търсехме Джейми из Шотландия. Тогава предсказвахме бъдещето и пеехме като цигани за прехраната си.

— Нищо такова — отвърнах, леко изчервена.

— Във всеки случай не ви бива в лъжите — каза той, развеселен. — Жалко. Все пак как бих могъл да ви услужа, мадона?

Обясних какво ми трябва, той кимаше мъдро и гъстата сива коса се люлееше над раменете му. Не носеше перука в светилището си, нито беше напудрил косата си. Тя беше наресана назад от високото широко чело и падаше съвсем права към раменете, където рязко свършваше, сякаш отрязана от затъпени ножици.

С него се разговаряше лесно и беше много вещ в билките и растенията. Свали няколко малки бурканчета, стриваше листенцата в дланта си и ми даваше да помириша или вкуся.

Разговорът ни беше прекъснат от високи гласове в магазина. Един спретнат лакей се беше надвесил над тезгяха и казваше нещо на момичето. По-скоро се опитваше ѝ каже нещо. Отчаяните му опити срещаха яростен отпор с буря от изпепеляващ провансалски. Той беше твърде идиоматичен, за да го разбера напълно, но схванах основната мисъл. Момичето говореше нещо за зелки и наденици, и то не съвсем ласкаво.

Тъкмо размишлявах над странната склонност на французите да намесват храната в буквално всеки разговор, когато вратата на магазина рязко се отвори. Лакеят получи подкрепление под формата на червендалеста и натруфена дама.

— О… — прошепна Раймон, докато се взираше с интерес в разиграваща се в магазина му драма. — Виконтеса Дьо Рамбо

— Познавате ли я? — Момичето явно я познаваше, защото заряза атаката над лакея и се сви до шкафа със слабителните.

— Да, мадона — кимна Раймон. — Тя ми излиза доста скъпо.

Разбрах какво има предвид, когато въпросната дама извади източника на раздразнението си, малко бурканче с някакво мариновано растение, прицели се и го запрати със значителна сила и точност в стъклената вратичка на шкафа.

Трясъкът заглуши виковете. Виконтесата посочи с дългия си костелив пръст момичето и процеди:

— Ти, дай ми от черната отвара. Веднага.

Момичето отвори уста да възрази, но като видя, че виконтесата посяга към друг снаряд, изхвърча към задната стаичка.

Раймон посегна примирено над главата си и хвърли едно шишенце в ръката ѝ още щом тя влетя през вратата.

— Дай ѝ го — каза той и сви рамене. — Преди да е счупила още нещо.

Докато момичето се връщаше плахо да достави отварата, той се обърна към мен и направи лукава физиономия.

— Отрова за съперница. Или поне тя така си мисли.

— А какво е всъщност? Каскара саграда?

Погледна ме изненадан.

— Много ви бива. Природен талант или сте се обучавали? Е, няма значение. — Махна с едрата си длан. — Точно така. Кискара саграда. Утре съперницата ѝ ще се почувства зле и ще страда достатъчно, за да задоволи желанието за мъст на виконтесата и да я убеди в ефекта от отварата. После ще се възстанови без трайни последствия, а виконтесата ще припише това на намесата на свещеника или на противоотрова, приготвена от нает от жертвата знахар.