Колелото на Осхайм [bg]

Ренпроу взе една тежка счетоводна книга от полицата до вратата и я притисна към гърдите си като щит.

— Менонитите са непокорни дори в най-добрите времена, пък са и многобройни. Тяхната секта тачи предците си до девето коляно. По-добре ще е да преговаряме.

И ето че следобедът ми отиде по дяволите, също като предишните три. Да се усмихвам и преструвам пред някакви си селяндури, сбирщина неблагодарници, които би трябвало да си счупят краката от бързане да изпълняват заповедите ми. Въздъхнах и се изправих. По-добре да лаская и придумвам живите, отколкото по-късно да се боря с мъртвите. Живите може да миришат гадно и да имат дразнещо собствено мнение, но мъртвите миришат още по-зле и се придържат към мнението, че ние сме храна.

— Добре де. Но ако не ме послушат, пращам войниците. — Открих, че все още треперя въпреки горещия ден, а пред очите ми се тълпяха картини на мъртъвци, търпеливи, тихи, чакащи… докато Мъртвия крал не пробуди глада им.

— Джалан! — Вратата се отвори рязко без почукване и в рамката застана Дарин, блед и сериозен.

— Скъпи ми братко. Как така реши да озариш деня ми? Може би някоя преливаща канализация се нуждае от моето внимание?

— Татко е мъртъв.

— Лъжец такъв! — Татко не беше мъртъв. Той не правеше такива работи. Взех плаща си от закачалката. Денят навън изглеждаше сив и угнетяващ.

— Джалан. — Дарин пристъпи към мен и ръката му посегна към рамото ми.

— Глупости. — Изблъсках я настрани. — Трябва да се видя с едни менонити. — Някакъв студ се настани в стомаха ми и очите ме защипаха. В това нямаше смисъл. Първо, той не беше мъртъв, и второ, аз дори не го харесвах. Минах покрай Дарин на път към вратата.

— Той е мъртъв, Джалан. — Ръката на брат ми легна на рамото ми и аз спрях, почти на прага, с гръб към него. За момент видения от друго време смениха площада навън и покривите зад него. Видях татко като млад, застанал до мама, как се навежда с усмивка на лицето и разперва ръце да ме поеме, докато тичам към тях.

— Не. — По напълно необясними причини думата заседна в гърлото ми, устата ми затрепери и очите ми се напълниха със сълзи.

— Да. — Дарин ме завъртя и ме прегърна. Само за миг, но достатъчно дълго, за да изтикам глупостта си обратно откъдето бе дошла. После ме пусна и преметнал ръка през раменете ми, ме изведе в деня навън.