Колелото на Осхайм [bg]

Присъстваше целият дворец. Това бе най-малкият син на Червената кралица и най-висшият духовник в кралството. На стъпаловидната трибуна за кралските особи паланкинът на Гариус стоеше най-високо, Мартус, Дарин и аз бяхме на по-долния ред, а братовчедите ни — един ред под нас. По-големият брат на татко, чичо Ларус, се намираше в източните си имения. Не бе имало кога вестта да стигне до него, камо ли да му даде време да дойде, пък и така или иначе, с този поход на баба срещу Слов, моментът едва ли бе подходящ най-големият източен лорд да изостави замъка си на границата.

Имаше доклади, които изискваха вниманието ми — смутове във външния град тази сутрин, — но не можех да откажа на татко дължимото. Някак си след смъртта на мама все нямахме какво да си кажем. Чувствах, че е трябвало да променя това. Човек винаги си мисли, че ще има време. Отлага нещата. А после изведнъж времето свършва.

— Ето го, идва. — Дарин от лявата ми страна кимна към двора долу. От Адамовата арка се появи тълпа аристократи, които бъбреха весело въпреки мрачните си черно-сиви одежди.

— Баба я няма само от десет дни, а той вече си мисли, че притежава всичко тук — обади се Мартус от другата страна на Дарин.

Можех да различа в центъра на тълпата най-големия брат на татко, чичо Хертет — не заради ръста му, който бе скромен, а заради ярката риза от жълто-зелена коприна, подаваща се през широката пролука в траурната роба, опъната върху внушителното му шкембе. Свитата му крачеше пред него — фалшивият двор, който той поддържаше, за да се упражнява за момента, когато тронът уж ще стане негов. Като го гледаше, човек би могъл да си помисли, че според него майка му си е отишла завинаги — не просто на военна кампания, а в гроба.

Синовете на Хертет, Джонат и Роланд, се отделиха от групата, за да седнат при другите ни братовчеди на най-долния ред, заедно с лордовете и бароните. Баща им, потящ се във фините си одежди въпреки хладния ветрец, се качи тежко по дървените стъпала до най-горния ред, където се навря до паланкина на Гариус. Очевидният ненаследник дори не понечи да се поклони, нито пък зачете по някакъв друг начин присъствието на вуйчо си — обърна му не повече внимание, отколкото бе необходимо, за да се намърда до носилката с перденца.

— Давайте по-бързо — извиси Хертет гласа си зад нас. Обърнах се и го видях как приглади с ръка влажните си сиви кичури, залепвайки ги за челото си. С провиснала челюст и кървясали очи той изглеждаше доста по-вероятен кандидат за косата на смъртта, отколкото баща ми когато и да било. — Приживе Реймънд достатъчно ме караше да чакам с проклетите му литургии. Да не му даваме да ни губи повече времето.

Като видя размаханата ръка на Хертет, архиепископът долу на площада започна да чете на глас от голямата библия, която две хористчета държаха разтворена пред него.