Гробовни тайни [bg]

— Тук е копано с лопата — казах аз и се изправих. — Къде се намираше гробът на Тина Уилямс?

— Ето там — посочи ми Софи.

Мястото, което ми посочи, не беше разкопано, беше цялото покрито с пирен и трева. Дупките бяха неравномерно разположени около него.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Първия път, когато дойдох, носех картата, върху която бях отбелязала координатите. След това вече не ми трябваше. — Тя се приближи и застана съвсем близко до мен. — Нали не е Монк?

Не отговорих нищо. И двамата знаехме, че само един човек би направил това. Нито една от дупките не беше достатъчно голяма, за да бъде гроб. Приличаха повече на несръчни имитации на разреза, който Уейнрайт беше направил, когато открихме мъртвия язовец.

— Не разбирам защо Монк би дошъл да копае тук — каза тя, като се оглеждаше неспокойно.

— Сигурно е търсил гробовете. Нали ти твърдеше, че може би не лъже, като казва, че не си спомня къде са. Вероятно си била права.

— Нямах това предвид — каза тя със смръщено чело. — Не се учудвам, че след всичкото това време не може да ги открие, ако наистина това е целта му. Питам се защо му е да го прави?

Не си бях задал този въпрос. Случва се убийците да изравят жертвите си и да ги погребат отново, дори по няколко пъти. Но обикновено действията им са породени от паника, от параноичен стремеж да прикрият уликите. Случаят тук не беше такъв. Монк бе признал за убийствата, а гробовете на Зоуи и Линдзи Бенет оставаха неоткрити вече десет години.

Тогава защо бе прекопал половината тресавище, за да ги търси?

Отново се загледах в червея, който се гърчеше в отчаян опит да се зарови обратно в земята. Нещо в тази гледка ме тревожеше. И след миг осъзнах какво.

Червеите не остават дълго на повърхността, дори когато са разсечени на две. Или се заравят обратно в почвата, или някоя птица ги изяжда. Освен това тази дупка бе по-малка от останалите, като че ли този, който я е изкопал, е бил прекъснат или…

— Трябва да вървим — казах аз.

Софи не мръдна от мястото си. Беше вперила поглед напред в тресавището.

— Дейвид…

Проследих погледа й. На около стотина метра от нас стоеше безмълвна фигура и ни наблюдаваше. Като че ли се бе появила там от нищото, наоколо нямаше храсти или скали, където би могла да се скрие. Силуетът стоеше неподвижно на фона на залязващото слънце, а около него от земята се надигаше мъгла. Огромният ръст ми беше познат и това ме хвърли в ужас.