Дългият път към дома [bg]

Очевидно ставаше въпрос за служебен имейл и рядко му хрумваше да провери пощата си в такъв случай, но точно в онзи момент мъжът до него на бара се беше разбъбрил за някакви данъци, с които го прецакали.

Стюарт грабна айфона, погледна към мъжа на съседния стол и извинително сви рамене, но събеседникът му дори не му обърна внимание и продължи да дърдори. Полицаят си взе телефона и бирата и си намери спокойно ъгълче, където да се премести.

Имейлът беше от онзи канадец. Човекът, който говореше френски със странен акцент. Едва ли беше нещо важно.

Стюарт остави телефона на масата. Имейлът си бе свършил работата — позволил му бе да се измъкне. Можеше да го отвори чак сутринта.

Отпиваше от бирата и се оглеждаше наоколо, но погледът му все го теглеше към очуканата дървена маса. Най-накрая мъжът взе айфона и отвори съобщението. Очите му се разшириха от любопитство, след което той зареди прикачените файлове.

Набързо прегледа снимките и поклати глава с леко разочарование. Не разбираше много от изкуство, но можеше да разпознае лайно, когато го види. Радваше се, че от „Епъл“ още не са разработили технология, която да изпраща миризми на разстояние.

И все пак. И все пак. Имаше нещо особено в една от снимките. Канадецът, който му бе казал, че е пенсиониран следовател от отдел „Убийства“, не бе поискал от него да оценява качествата на творбите. Просто искаше да му каже дали някое от местата му изглежда познато.

Не, не можеше да ги разпознае. Честно казано, дори не приличаха на „места“. Само цапаници с крещящи бои.

С изключение на една. Освен крещящите бои в нея имаше още нещо.

— Ей, Дъг! — Стюарт повика с жест един свой познат. — Ела да видиш нещо.

Дъг взе телефона и се опита да фокусира погледа си върху него, но явно изпитваше затруднения.

— К’во е туй, дявол го взел?

— Изглежда ли ти познато?

— Прилича ми на мигрена.

Мъжът подхвърли телефона към Стюарт.

— Погледни го пак, задник такъв! — настоя полицаят. — Мисля, че знам къде е това място.

— Място ли? — Дъг взе устройството и отново се вторачи н него. — На този свят? Горките хора.

— Не само че е на този свят, ами е на няколко километра оттук.

— Нафиркал си се — изсумтя Дъг, но все пак продължи да изучава снимката. Изведнъж се ококори и погледна Стюарт. — Размишлението, човече.

— Ами да — кимна полицаят. — И аз така си помислих. Онова, космичното.